Въздух в прахта

С един приятел сме решили да кръстосаме града, без да предполагаме какво ни очаква. Отправна точка – идеален и прашен център.

Не знам дали сте обръщали внимание, но София е един адски прашен град. Аз лично го установявам всяка сутрин на спирката в моя квартал, когато трудолюбива мургавелка така всеотдайно върти метлата, че се чувствам като участник в „Пустинна буря“.

Нямам представа дали е нарочно, но все избира да мете, когато около нея има около 100 човека, току що излезли от къщите си, с все още чисти дрехи и без маскировъчен прах по лицата. Метлохвъргачката обаче не държи на такива неща и почва яко чистене, като критерият за добре свършена работа е хвърляне на поне половин кило мръсотия в очите ни. Ако е под 500 грама, денят й е загубен.

А горките хора, таман приключили с откашлянето на чуждите тела, се налага да се справят и с газовете от автобуса, който тържествено спира на току що преметената спирка. Така първото препятствие е преодоляно със сравнително малки поражения – бронхиален пристъп и опесъчаване на откритите части на тялото.

В такъв вид пристигам и аз в центъра на столицата, където се надявам, че положението ще е малко по-добро, в смисъл ще има повече кислород, отколкото въглероден двуокис.

Да, ама не, щото сега в града се строят молове, метро, бизнесцентрове, къщи, кооперации и други недвижими имоти, и разходката без противогаз е доста рисковано начинание.

От друга страна, ако тръгна с противогаз, санитарната кола най-вероятно ще ме прибере още на първия ъгъл и после иди им обяснявай, че не ти е приятно да виждаш какво дишаш.

Избираме да тръгнем по малка, китна уличка, по която не изглежда да е вероятно да мине ТИР, параход, багер или друго чудо на тежкото машиностроене.

Единственото, което дразни организма, са пуховете от тополите, които /пуховете, не тополите/ си умират да ти се наврат колкото е възможно по-дълбоко в носната кухина. Като глътнеш два-три обаче се свиква и присъствието им не е толкова дразнещо.

И тъкмо се израдвах на природните богатства, състоящи се от два кестена, три брезички и една котка, и отдолу се зададе огромна бетонобъркачка. Нямахме време да реагираме, понеже не сме ходили в казарма, нито в тренировъчен център за пустинни командоси. Не успяхме да залегнем в канал, канавка или изкоп, нито да се метнем на брезичките.

Единственото, което успяхме да направим, е временно да затворим устите, носовете и очите си, преустановихме дишането и гледането, и се помолихме горещо шофьорът да не даде газ точно в момента, когато преминава край нас. За нещастие обаче, се случи точно това, щото и той, човекът, трябва да се забавлява с нещо и когато липсват локви, поне може да ти направи инхалация с три кубика нафта в трахеята.

Понеже пък човешките същества са устроени биологично като аеробни, тоест имат нужда да дишат - иначе просто умират, ми се наложи да си отворя устата. Направих го само за да не вляза в учебниците по съдебна медицина като „загинала нелепо на улица Христо Белчев в опит да не вдишва бензинови изпарения от бетонобъркачка“.

Отначало виждах само мъгла и мътните силуети на някакви нещастници, които махаха истерично с ръце пред устите и носовете си, залъгвайки се, че така газовете се изпаряват по-бързо. В далечината приятелят ми кашляше усърдно и упорито, опитвайки се да задържи белия си дроб на мястото му, а не да го изплюе върху капака на една Жигула с надпис „Продава се спешно, 800 лева“. Предполагам, че с дроба можеше да й вземат 1000.

С жестомимика и димни сигнали се добрахме един до друг, покашляхме си на рамо още известно време и след като пристъпът заглъхна, поехме наново. Щастието ни продължи само няколко метра – отдолу се зададе втора бетонобъркачка.

Вече ми беше все едно, не направих никакъв опит за бягство, останах си дори с отворена уста. Вдишах дълбоко изпаренията, оставих ги да подействат хубаво на дробчетата ми и само се зачудих дали ще успея да стигна края на улицата без да умра от ефизема и/или двустранна бронхопневмония.

Оживях, благодарение на факта, че съм тренирана от чистачката на спирката. Поехме наново, макар и с променен външен вид, опитвайки се да стигнем по някакъв начин до ЦУМ, но там пък строят метро и подлезът е затворен, а алтернативата е да заобиколиш някъде през Перник.

Затова пресякохме отгоре, а шофьорите, учудващо и за нас, спираха и ни правеха място. Предположихме, че е понеже приличаме на талибански бунтовници, току що изпълзели от някоя пещера в Южен Афганистан.

В края на деня не мязах на нищо подобно на това, на което мязах сутринта. Искрящото бяло, което побърква всички домакини в рекламите за прах за пране, бе станало искрящо сиво. Даже строителите срещу моя блок ми се размахаха, явно отдалече са ме взели за техен човек. Помахах им вяло – нещо ми липсваше.

Не бях дишала бензин от няколко часа и вече бях неспокойна. За щастие, съседът от горния етаж отново поправяше двигателя на синьото си Рено, което е купувано, когато майка ми е била ученичка във френската.

Вдишах сладко и дори разпознах какво е – А-98. Не е толкова добро като нафтата, ама при липса на друго – става.

В дните, когато реша да се поглезя, съм на дизел, а днес направо съм го ударила на живот и възнамерявам да постоя половин час на Орлов мост. И аз съм човек, все пак.