Свалка или не?

Живка Георгиева

Тъй като периодът на безгаджие при мен се проточи повече от обикновеното (около три месеца и два дена), реших, че е крайно време да се пусна по вълната и да посърфирам из сайтовете за запознанства. Щом тринадесетгодишните го могат, на мен какво ми пречи.

Пък и винаги мога да кажа, че съм на 15 (чух, че това е най-популярната възраст в момента в интернет пространството).

И така, въоръжена с напълно измислен имидж, снимка на руса девойка със сини очи и голяма амбиция да открия някой, с който мога да си говоря по цели дни за музика и книги, се втурнах в дълбокия и неизброден чат океан.

За по-сигурно се регистрирах в два клуба за запознанства, лепнах си изкусителната блонди снимка и още по-неустоимия прякор Вероника, придружен с кратко и стойностно описание на моите вкусове “Харесвам тъмнокоси мъже с чувство за хумор, може и да имат косми по гърба, стига да разказват по три вица в минута...”.

Оказа се, че съм хвърлила въдица с много тлъст червей. От всички страни заприиждаха всякакви рибки. Естествено, повечето бяха привлечени от снимката, което малко ме смути, но ако се наложи да се срещна с някой, все мога да се уредя със заем от банката за една перука и контактни лещи.

В началото плувах несигурно, изразявах се прекалено сложно и пусках невнятни шегички, което отказа голям брой от младежите на линия. Но пък така отсях донякъде 13-годишните.

Лесно се познават като използваш трудни словосъчетания, но ако случайно са се въоръжили с речник, може да се пробва тактиката, скромно наречена от мен “от упор”. Просто каниш събеседника на текила с червей в Червило в 23 часа в понеделник и ако леко се замисли и отговори, че трябва да дойде с една досадна мацка, която са му оставили да гледа (разбирай майка му), го пускаш по вълните да търси себеподобни.

Проблемът е, че тази тактика се оказа брилянтно успешна и скоро не остана с кой да си говоря с изключение на един “романтик” с още по романтичния прякор “тъмният ездач”, който ме занимаваше с интересен разказ в мазохистичен стил (върви разправяй после, че романът “Венера в кожи” бил връх в този жанр).

Е, успокоих се, че хубавите неща стават бавно, затова с още по-голям устрем продължих и на другия ден.

След около седмица вече имах уредена “сляпа среща” и се готвех за нея с всички подръчни материали – гледах няколко пъти предаването за подобни мероприятия по МТВ, опитах се да се снабдя с руса перука, но бързо се отказах (винаги мога да кажа, че е косата ми е потъмняла, защото е облачно) и загрях достойно с хаус музика, за да не се чувствам като в небрано лозе в клуба, в който отивах.

Срещата ми беше с някакъв батко, за който не знаех нищо, освен, че ще е с хавайска ризка и голямо самочувствие.

Естествено, когато се озовах в онова шумно тъмно място, само хавайски блузи ми се привиждаха, чак помислих, че съм се телепортирала на островната група и се наложи да се ориентирам телефонирайки. Когато най-после открих “младежа”, разбрах, че има и по-лошо нещо от това да се срещнеш без да искаш с тийнейджър, придружен от майка му.

Оказа се, че моят чат компаньон е достолепен възрастен господин, който спокойно можеше да ми е баща. Това обясняваше защо темите за разговор с него в интернет не се изчерпваха с ASL? и “Ти как обичаш да го правиш?”.

Ситуацията щеше да е по-поносима, ако “младежът” не беше решил, че имам слабост към него и не беше тръгнал да го афишира по доста неприятен за мен начин.

Както и да е, преживях мъчителните 30-тина минути, които ми бяха достатъчни да изпия малката си водка и реших да се оттегля под предлог, че отивам до тоалетната. И тогава се случи това, от което се притеснявах от самото начало на срещата (тоест от около половин час).

Чичото ме хвана за ръка и с най-влажният поглед, на който можеше да бъде способен ме попита “Свалка или не?”.

Изтръпнах, но не от приятна възбуда, за всеки случай. Реших, че не ми се ходи до тоалетна и след дълъг и мъчителен размисъл отхвърлих изкусителното предложение.

Засега съм отказала виртуалните свалки. Реших, че не можеш да прецениш човек от няколко реда, изписани на монитора.

Не мога да се отърва от неприятното усещане, че флиртувайки в мрежата, всъщност ухажваме машините, които ни посредничат, създаваме си образи, които нямат общо с действителността и залъгваме не само другите, но и себе си.

Естествено, че и срещата на живо не изключва да се подведеш от външния вид на човека, но поне можеш да прецениш, че разговаряш с дете например и че въпроси от рода на “Искаш ли да ми погостуваш и да си поиграем само двамата?” се преследват от закона.