Духови неволи

Потни сме. И мазни. Не че имаме проблеми със секрецията. Просто навън е 567 градуса по Целзий, Шпонхоер-Карник и скалата на Бофорт. Вътре е два пъти по толкова.

Работим на последния етаж, точно под звездите. В случая – под слънцето.

Нямаме хазяйка, която да ни носи кифла и каничка кафе.

Имаме портиер, който би представлявал интерес за Археологическия музей, секция „Праисторически отломки при царуването на Севт“.

Дедото е пич, въпреки че един път ми изкара целия наличен акъл, защото дълго време не отваряше входната врата и вече си представях как се е мумифицирал на диванчето си и може би ще трябва да му правя изкуствено дишане, както трябва да направи всяка образцова гражданка.

За щастие, оказа се жив. Бил отишъл да си купи баничка и бозичка. Идеше ми да го разцелувам и да му предложа изкуствено дишане, преди бозичката. Като се развълнувам и съм необмислено дашна.

На първия етаж на сградата въздухът е с нормални съотношения на съставките си. На втория-третия също.

Към петия, където сме ние тримата, има предимно въглероден двуокис, а от време на време и газ гризу, като в пернишки рудник.

В стаята ни прозорецът стои денонощно отворен, а върху самия прозорец, поради липса на пердета или устройства, наречени щори, е проснат кирлив и съдран спален чувал.

Колегиалните ни отношения имат странен оттенък. По принцип нормалните хора със ставането сутрин се обличат и стоят с дрехите си цял ден. При нас е малко по-различно. Влита първият колега, казва здрасти и хвърля торбичката с баничка на бюрото.

Намества продрания чувал върху прозореца, защото той му е скъп спомен и лична собственост /чувалът, не прозореца/.

След това сваля ризата и джинсите, събува се бос и работният процес започва с пълна пара. В буквалния смисъл.

Аз все пак си стоя с дрехите. Другият колега също се надценява и казва, че ще издържи на жегата.

Долу някои от котките се разхождат по горещия ламаринен покрив /каква ирония/. Други явно не са се справили с температурните излишъци и са предали Богу дух.

Три дена подред гледах препечения котешки труп и се чудех кога от него ще плъзне чума и коремен тиф. Научих всички етапи от разлагането на едно тяло.

По едно време мислех да сляза и да го погреба или да викна ХЕИ да го напръска с обеззаразител, обаче се отказах в момента, в който от останките започна да се вижда само разръфана опашка. Не знам къде отиде останалото, може да се е изпарило.

Ще си купуваме вентилатор, то се е видяло. Вентилатори през лятото трябва да има и да се харчат като топъл хляб, си мислим ние тримата. Да, обаче не.

Първо позвъняване – в един от огромните магазини за техника. Добър ден – добър ден. Ние, такова, вентилатор си търсим, измлямваме немощно, докато потта се стича покрай ушите ни.

Срам ни е, демек, щото не си търсим 45970-инчова плазма и хладилник, който може да бели картофи. Търсим си само вентилатор.

Нема, отсичат от хипермаркета.

Благодаря, довиждане и ПРОХЛАДЕН ден.

Второ позвъняване – във втория от големите технологични хипер-супер-ултра-мега маркети, дето може да си купиш всичко, от бързовар до совалка. Е, тука не може да „нема“.

Добър ден, вентилатор да имате? За всеки случай добавяме „случайно“... Така, ако някой е минал и случайно е оставил едно мъничко вентилаторченце, тази скъпа, деликатесна и дефицитна стока в Република България.

„Ъъ, нее, миии, няма, свършили са се“. Свършили са се... Някога си там... Може би са свършили през февруари, когато вратата вкъщи се отваряше заедно с цялата каса, като сталактит от Деветашката пещера.

„Имаме обаче вентилаторни печки“, радостно ми казват оттам. Викам – на мен ми трябва автокефален вентилатор, а не всякакви производни устройства, съдържащи думата „вентилатор“ в наименованието си.

Така например, казвам аз, за да съм пределно ясна, не търся вентилаторен бойлер, вентилаторна фурна и вентилаторна прахосмукачка.

Оттатък настъпва фрустрирано мълчание. Мерси, викам, и затварям.

Последващи позвънявания – из останалите малки и средни маркетчета. В едно ни казаха, че трябва да си оставим заявка, а също и лични данни, може би ДНК и кичур коса, за да ни се обадят като получат стоката. Което може да е таман за приемането ни в евросъюза.

И така - вентилатори НЕМА. Това е. Точка по въпроса. Има печка, хладилник, сокоизтисквачка, миксер, ъглошлайф, градински маркуч и кръстата отвертка. Ама вентилатор – нъцки.

Примирихме се със съдбата си. Господ също ни съжали, щото прати дъжд и вятър, което ни подейства доста отрезвяващо. Помислихме отсега за тежката зима и за студа, който ще скове телата и душите ни.

Спогледахме се в един и същи момент – а казват, че нямало телепатия.

Звъннахме отново в първия хипер-мега-ултра маркет и си купихме кюмбе. Кюмбето е традиционна българска стока, нещо като пачата, чорбаджийските чушки и арпаджика, и за него няма сезонност.

Сега си го гледаме с любов и чакаме да дойде декември. За да си купим вентилатор.