Студентът срещу Алма матер - разкази с неочакван край

Владислав Петков, доскорошен кандидат-студент

Ето, че ти стигна до момента, в който завършваш средното си образование. Вече не ти се налага да носиш раница на гърба си и да седиш зад чина. Вече си голям човек и мислиш (както се пее в песента), “че те чакат само празници”. Балове и танци до зори – светът изглежда по-розов от всякога.

Дълбоко в себе си знаеш, че това няма да е винаги така. Но за да бъдеш напълно приземен – върху главата ти с цялата си мощ на граната-самоделка се сгромолясва първото ти истинско изпитание в живота – кандидат-студентската кампания (КСК).

Не си мислете, че ако сте кандидатствали след 7-ми клас, това ви дава достатъчно знания и опит, за да се справите с КСК. По своята същност КСК е нещо ирационално, хаотично и отчасти абсурдно. Понятието обхваща неопределен диапазон от време, енергия и средства. И нерви – много, много нерви. Но да започнем, както си му е редът – от началото.

Началото на КСК не може да бъде точно посочено (както казахме, това е неопределен диапазон от време). Най-общо казано, това е моментът, в който даден ученик реши кой предмет ще готви за кандидат-студентските изпити. Най-вероятно той ще смени няколко пъти своята концепция за предмета, което още повече размива началото на КСК.

В един такъв момент всички изучавани в училище дисциплини ти се струват крайно отблъскващи (а може би са такива?). Накрая избираш тази, която те дразни най-малко, като в повечето случаи тя не е дисциплината, която си избрал за профилираща само преди 2 години.

Най-често, под прякото ръководство на родителското тяло, тръгваш на частни уроци. Материалът, който ти преподават там, или си го учил в училище много отдавна и си го забравил, или все още не си го учил в училище, или изобщо не се изучава в училище. При всички случаи ти се налага да учиш две напълно различни неща, което още в този момент започва да изнервя.

Вече е средата на 12 клас, ти си на път да приключиш с уроците, след като си наринал значително количество пари на преподавателя си, който разбира се “готви най-добре в града” по съответния предмет. Тук е моментът отново да смениш концепцията си за кандидатстване. Няма страшно, има време. Започва нов курс частни уроци…

Зимната ваканция минава, вече се чува това-онова за предстоящия прием в този или онзи университет. Нищо официално. Има време! Наближава април и току-виж излезли вече справочниците. Оказва се, че програмата е сменена, отпадат две теми, влизат нови 3, а и критериите вече са различни.

Демек, теми отпреди 3 години не важат. (Тук отново може да смениш концепцията си относно предмета/предметите на кандидатстване!)

Започват предварителните изпити. Отсъстваш от училище 2 седмици, за да се готвиш.

Спонсорираш 2-3 университета със скромната сума за провеждане на изпита. Там хората са много мили и ти обясняват нещата с усмивка. Казваш си, че искаш да учиш точно тук. Не си доволен нито от темата, нито от оценката (която излиза изненадващо бързо). Поне си опитал.

Месец май. Всички учители се сърдят, че не им обръщаш достатъчно внимание (на тях и предмета им), а се готвиш за изпити.

Със зор приключваш учебната година. Вече искаш да си подадеш документите на 2-3 места, но не може – нямаш диплома. Два дни преди да изтекат сроковете за записване си получаваш дипломата и отиваш да се записваш. Там, разбира се, са всички ученици, които току-що са си получили дипломите.

Опашката е километрична. Затова пък през изминалата седмица е било празно. Нищо, ще почакаш. (На опашката за последно можеш да смениш концепцията си за предмет на кандидатстване)

Засилено учене. Главата ти е като плондер. И не иска вече нищо да побира (макар да не можеш да си обясниш какво изобщо има в нея). Забравяш рождения ден на майка си, но не и на Софроний Врачански. Знаеш всички стихосбирки на Вазов (не че ще ти потрябват). А Северния район и фактуриелите са ти любимите! Още тогава ти става ясно, че това, което се иска от теб НЕ Е НОРМАЛНО. Но вече няма начин…

Идва изпитния период. Ти имаш 7 изпита за 4 дни в 9 различни града – при това в най-отдалечените точки на страната. Скъсваш се от път, напредварвайки се с времето. Пристигаш почти за всички изпити. И…

Софийски университет, изпит по литература, 14 юли 2006. По правилник трябва да си в сградата един час преди началото на изпита (т.е. в 7 часа). Пускат те да влезеш обаче в 8 без 15. Темата е изтеглена навреме, в 08:00, само че ти я разбираш 40 минути по-късно. Защото си запратен по факултетите, а темата трябва да дойде от ректората задължително в писмен вид. А нямате ли факсове? “Темата ей сега ще дойде” (А по медиите вече е направен цялостен анализ върху падналия се автор).

Софийски университет, изпит по английски език, 17 юли 2006. Отново си извикан 1 час по-рано, но пък изпитът започва час и половина по-късно.

Софийски университет, изпит по журналистика, устен. След 8 часа чакане е време да влезеш и да се покажеш свеж и интелигентен!

Лесното (изпитите) минава. Идва чакането. Днес, утре, вдругиден. Да, до 2 часа ще има резултати. До 3 и 30 най-късно. Да, до края на работния ден. Съжалявам, обадете се утре… То е ясно, че проверяването е бавно. Ама като поставяте срокове, спазвайте ги. Ако кажете 14 дена, 14 да са. Ама като казвате 10, нека да са 10, а не 13. Това са хиляди хора, които тръпнат в очакване. На кого ли му пука? (В този момент ти се иска пак да смениш концепцията си за предмет на кандидатстване)

После – класирания. (И те не излизат без чакане). Тоя университет, оня университет. Засичат ли се дати? Ще има ли пак “вземи ми дипломата – дай ми дипломата”. Тук ме приеха това, там онова. Какво да правя? Ще падне ли балът? Колко ще падне балът? Дали ще има много хора за тази специалност? А на следващо класиране?

Кой университет?

Коя специалност?

Коя оценка?

Кой съм аз?

Накрая се записваш нещо си. В 90% от случаите, ако изкараш докрай, на дипломата ти пише “безработен”. Безработен, ама висшист!

Това е то КСК – генерална репетиция за бъдещите контакти на младите хора с институциите!