Артикул: Евро година. Дата на производство: Чистак Нова.

31 декември. Миналата година. Необичайното е, че още от 30-ти знам къде ще съм, а това е огромен напредък в областта на личното планиране и по тази причина си пиша голяма, тлъста, червена точка.

Правя се най-прекрасна и изхвърчам от родното огнище към 7 и нещо вечерта – имам среща със Сашо и Андрей, които помните под псевдонимите “ерцхерцогиня Мария Тереза” и “Наполеон” от една упадъчна сбирка преди месец.

Този път сме облечени човешки, така че да не плашим мирното население и да му докарваме инфаркт и други сърдечно-съдови заболявания в навечерието на влизането ни в Европейския съюз.

Вися си на спирката и чакам да мине някакъв транспорт. Аз не съм претенциозна и бих се навила на всичко, включително трактор, бетонобъркачка и дори параход на Българско речно плаване.

Таксита няма, има само една Лада пред денонощното, от продънените дебри на която нещо се вълнуват Софи Маринова и Устата, разтягат некви пружини и си общуват за едипови комплекси.

Басовете са надути до край, калниците на ладата подскачат и от нея се чува следното: дуфта дуфта дуфта, ти си бурята в сърцееееееетоооо миииииии, дуфта дуфта която преобъъъъъъъърна целияяя ми свяяяяяяят дуфта дуфта прасссс.

Сестро, за света не знам, но си на път да преобърнеш цяла лада, си мисля аз, а някакъв човечец, с вид на професор по дерматология, гледа втренчено в колата и май не диша. Една пиратка го извади от унеса по доста жесток начин, но за негово щастие автобусът дойде и професорът се хвърли вътре с тигров скок.

Влизам и аз, щото иначе рискувам да изкарам вечерта със Софи и пружините, и скоро вече се намирам в по-централните софийски местности.

Трамваят не закъснява и нахълтвам жадно вътре, дори си купувам билетче, на гърба на което има някаква ода за Европейския съюз. Дупча и сядам, а няколко седалки зад мен се установява създание от мъжки пол, увито в кирлив кожух.

Човекът е цапардосал тринайсет-четиринайсет водки и обяснява на всички как действа алкохолът на хората. Трактатът включва подробни указания за това как на едни им изтръпват ръцете, на други – краката, а на трети – мозъкът. У четвърти пораженията били комплексни.

До Дондуков вече съм абсолютно наясно с лошия ефект на спирта върху човешкия организъм и слизам на спирката обогатена, овлажнена и омекотена.

Разбира се, само Андрей е на линия, защото Сашо никога не идва на време, и на нас се пада честта да пазаруваме за партито. За съжаление, на 31 декември, в 8 вечерта, е меко казано невъзможно да купиш нещо по-различно от ракия и пакет Мелник, но ние правим усилия.

Магазинче тук, магазинче там. Попадаме в гъзарски павилион за алкохол и цигари и поне успяваме да купим течността, от която после ще ни изтръпне я крак, я ръка. Забираме и няколко шам фъстъка, да не е без хич.

Случайно съзираме, че Халите са отворени, благодаря ти, Господи. Влизам вътре като Алиса в страната на чудесата – там има всичко. Салами, луканки, пиене, маслини, сокчета, кашкавали. Да, но първоначалната радост е заменена с разочарование.

На 99% от щандовете няма никой, на останалия 1% има средно по три и две четвърти лели, които гледат усойно.

Виждам се принудена да се моля да ми продадат един брой луканка, изтъквам хуманни доводи като това, че е Нова година, а ние сме православни християни и трябва да си помагаме в тежки моменти.

Лелите обаче са зли.

Не може, викат те, елате догодина. О, отвръщам аз, непременно ще мина, на първи януари работите ли? Защото не съм сигурна, че ще мога да издържа до 3-ти без вашата луканка, аргументирам се веднага.

Трите и две четвърти лели се набръчкват грозно, а ние с Андрей залягаме, защото предусещаме, че ще ни наплюят, пък после ходи да търсиш противоотрова на Нова година. То хляб няма, камо ли антидот.

За щастие, къде с чар, къде с леки терористични заплахи, успяваме да се сдобием с две кутии сок от зелена ябълка и един кашкавал, и с това пазарът приключва.

Пътьом забираме и Сашо и се отправяме към няколкото таксита, които виждаме. Нахълтвам в първото и викам – моля, ще ни вземете ли? До Овча купел сме, добавям, имайки предвид, че ще има да си пътуваме дълго и напоително, така че шофьорът да не се притеснява, ще може да ни одруса качествено и след това да си купи нова холна гарнитура и микровълнова печка.

Влизай, казва той, ама сметката е по две. О, нямаш грижи, отговарям, допълнително мога да те черпя кашкавал и шам фъстък. Ще ти го нарежа с швейцарското ножче, което си нося винаги за такива екстрени ситуации. Луканка обаче нямам, уведомявам го аз, за да не си прави излишни планове, а той ме гледа странно.

Отдавам го на факта, че съм се гримирала в ослепително зелено и приличам на голяма зелена еуглена. Или беше чехълче. Както и да е, няма значение, важното е, че не всеки ден в колата ти се качват едноклетъчни еукариоти и те черпят с кашкавал.

Оттам нататък нещата потръгнаха. Партито беше готино, чухме всички поздравителни адреси, видяхме сноповете лъчи по случай влизането в ЕС-то, пуцахме, бяхме пуцани, пищяхме, пяхме, ядохме и пихме. За почест - ураааааааа!

А на сутринта разбрах, че сайтът ни през нощта бил хакнат. Приех го добре, в смисъл, че не съм правила опити да се хвърля от балкона, нито съм си скубала бритона.

Все пак, и хакерите трябва да живеят, а като няма с кого да карат празниците, ги карат със себе си и деструктивните си страсти. Като се замисля, едноклетъчните еукариотни май са по-щастливи от тях.

Разбира се, не е изключено хакерът да е някоя от лелите в Халите, вероятно даже е онази две четвърти леля, която гледаше най-злобно.

Дори и да е така обаче, пак няма да й купя пършивата луканка.

Защото просто не ме кефи или ако мога да перефразирам девойката Софи – ти си бурята в сърцето миииииииииии дуфта дуфта дуфта, ти си кожата по тялото ми иииииииииии, чаканият грях си ти за меееен. Ама друг път.

Сори, евро-лелъо. Или може би еуро. Както ти харесва.