Прах в очите

Купих си очила. Е, не е като да съм си купила холна гарнитура или гараж, но пак е нещо. И не си ги купих, щото съм кьорава, а за да предотвратя кьоравото.

Иначе с очичките съм добре от малка. Само дето една лекарка се опитала да убеди майка ми, че съм тежко кривогледа и че имам дефект по рождение, заради който лявото ми око по някакъв вълшебен начин се е развило там, където трябва да е дясното, и обратното. А проблемът всъщност бил в това, че не съм знаела кое е ляво и дясно. И досега съм така.

А очилата си ги купих, защото влязох в един магазин. Аз повечето неща така си ги купувам, всъщност. Никой не ми ги тика в ръцете.

Бях с приятелка, която си търсеше диоптрични стъкла. И докато тя си общуваше с очиларките, аз блеех.

И тогава ГИ видях. Беше като по филмите – между нас припламна искра, замалко да стане волтова дъга и да изгорят бушоните даже, после трябваше да викам електротехници и ходи им обяснявай, че им е слаба инсталацията.

Викам на продавачката – давайте ги насам, ще се взимаме и оттук нататък – докато смъртта ни раздели, а може и след това. Жената вади притеснено, аз ги слагам, а приятелката ми вика – супер секси си, приличаш на оная, дето рекламира веро.

Пуснах си го покрай ушите, заслепена от красотата им. Сега като се замисля можех да я питам поне кое веро, щото то едно ли се рекламира, пък някои от жените, дето се топят в мивките, са истински крокодили.

Обаче така се омаях, че отсякох -– купувам ги, сега, веднага, и си тръгвам с тях. А продавачката се усмихва притеснено, и вика – ама не може така, трябва да им сложим стъкла. С ударение върху стъклата.

Да, бе, плесвам се аз по тъпата глава. А какви стъкла? Ми, вика тя, имате ли диоптри? Не, казвам тъжно аз. Нищо си нямам. Дори астигматизъм. Е, не страдайте, отговаря ми тя, а аз пак се плесвам по слабото място, и й казвам с блясък в очите и звезди в косите – ще ми сложите стъкла за компютър.

Гений, един вид. На свой ред и тя светва – въобще, оптиката заприлича на Шан-з-Елизе по Нова година.

И докато взаимно си светим като две дечица веселушки, почваме да си говорим как ще си взема еди какви си стъкла, защото те пазят срещу всичко вредно, което един монитор може да повърне върху теб. Всякакви излъчвания, радиации, прахове, мръсотии.

Освен това те пазели и от лампите. Е, викам, край. Щом и от лампи пазят, няма как да не си ги закупя моменталически. Питам я дали отблъскват хлебарки и разгонени кучета, ама тя клати глава нагоре-надолу /както правят и в Шри Ланка/ и вика „тц“.

Е, нищо, казвам, не може всичко да отблъскват. Не е зле и да привличат нещо, помислям си в този повратен момент, без да си давам сметка какво ще си навлека съвсем скоро.

А кога ще станат, питам аз, щото е събота следобед и ужасно ми се иска вечерта да съм очилата – нали знаете как е като си купувате нещо. Може цял живот да сте си живели най-прекрасно без него, обаче ако към момента на покупката не можете да влезете в незабавно владение, светът се превръща в огромна черна дупка и стремглаво ви засмуква, докато се превърнете в лигава антиматерия. Или от сорта.

След ден, казва жената, а аз решавам да се държа като голямо момиче, тоест да не тропам с копита и да роня ситен маргарит върху разтворите за лещи. Добре, казвам примиренчески аз, поръчвам стъкла, разписвам всичко и излизам окрилена.

Два дни по-късно. Не ходя, а летя, въпреки че разни академици със сигурност ще ме оборят с доказателства на тема „човешките същества не могат да летят“. Обаче аз летя стремглаво, правя лупинг над Коня /оня кон пред парламента, знаете го/ и продължавам надолу.

Влитам в магазина, все едно не съм излизала оттам. Виждам моята дружка и й казвам, че идвам за Очилата. Тука са, казва тя, поуплашена от моя стремеж, устрем, придихание и аспирация.

Дава ми ги с жест, от който разбирам, че би се чувствала в далеч по-голяма безопасност, ако можеше да ги закачи на една въдица и да ми ги подаде така.

Връчва ми и някакъв парцал, с който да ги почиствам акуратно сутрин и вечер, след ядене, особено ако съм яла пържени яйца или туршия. Последното не ми го казва, но го прочетох в погледа й. Мерси, казвам аз, надявам приспособлението, пожелавам й попътен вятър в живота и отивам да покорявам света.

Ден по късно. Пресичам Дондуков и Раковски, заблеяна в небето от коприна. От поетичния унес ме изваждат двама роми, които се блъсват в мене с морен поглед, в който се чете, че ей сега, тука и това е, край. Отскачам нервно и им отговарям - ноу, тенкс, въпреки че е десетилетието на включването.

В офиса положението е сходно. Шефът се оцъкля и ми задава фундаменталния въпрос „Кво е тва?“. А представителна извадка в края на деня показва, че персоната ми е сборен образ от „оная, дето рекламира веро“ /абе, коя е тая???/,“кукувица“ и „порноактриса“. Дори собственият ми баща, на когото се оплаках за последното определение, заяви лаконично: „Да, то има едни такива сюжети в офисите“. Но потвърди, че много ми отиват. Очилата, де. Не сюжетите. Нали знаете, на детенце само хубави неща се казват.

Сега ги нося общо взето само по тъмно, когато повечето хора така или иначе нищо не виждат. През деня се забавлявам да ги бърша от непрестанните мазни петна, които никнат върху стъклата от нищото.

Хубавото поне е, че наистина пазят от лампи и в зъркелите вече не приличам на вълк с остра жлъчна криза. А останалото е... прах в очите. Щипе, но не е смъртоносен.

Още от мен