А ти, Митко, обеща перфектен ден

Влитам в офиса рано сутринта след дълго, дълго пътешествие. Тръшвам се изтощена в огромната стая, където включвам Ретро радио, а Митко Павлов /много ти се кефя, да знаеш/, успява да ме разхили, надрънквайки куп смехории.

И точно тогава, в разгара на моя сутрешен, ободряващ, стимулиращ... смях, телефонът на бюрото на Васко пропищя.

О, казвам си, кой ли ни търси по нощúте, и вдигам.

Добър ден, Киро там ли е, звънва женски глас.

О, казвам аз съжалително, не.

А той къде е, пита тя леко объркана от липсата на Киро, който очевидно винаги трябва да си е на мястото или поне в някакъв обозрим радиус.

Ами... в Тайланд, казвам аз информативно.

О!!!!, отговаря женският глас и млъква объркано. И добавя – а това ли е еди кой си телефон?

Да, казвам, от първата до последната цифра е същият.

Супер, почва тя отново, по-обнадеждена. А Киро като го няма, кой се занимава с предварителните договори?

Боже, казвам си, в какво се набърках. Изключвам другаря Павлов /ще ме извиняваш, братче, ама тука нещата станаха сериозни/.

Миии, Васко, отговарям аз, а тя изразява доволство, удовлетворение и радост от живота, който понякога предприема неочаквани кофти обрати, но след това бързо влиза в релси. Shit happens, дето се вика.

Ами, вижте, продължава тя. Можете ли да пуснете дъщеря ми да влезе?

Къде да влезе, потрисам се аз, вече твърдо убедена, че нещо в пластовете на Вселената се е разместило и очевидно осъществявам разговор с друга действителност.

Ами тя е отвън, унило казва жената. Чака ви пред офиса. А аз съм в Пирогов и не мога да дойда.

Косата ми се накъдря и изправя последователно, мозъкът ми изстива и въобще – нещата не отиват на добре. Присядам немощно на един стол и попивам студената пот, избила по челото ми.

Не върви да я питам добре ли е, щото щом е в Пирогов, значи не е цъфнала и вързала. Може и да не е в посттравматичен шок, но сто на сто нещо й има. Как се говори с човек, който истерично ти звъни от Пирогов и те моли да пуснеш дъщеря му в офиса си?

Вижте, казвам, ние си преместихме офиса...

Така лииииииииииии, извива в къдраво кресчендо жената, а аз се бия по тъпата глава и си викам – тя и без това е в Пирогов, не й причинявай допълнителни страдания, идиотко.

А къде сте сега, изплаква тя ужасéно.

Ми, на Стамболийски, казвам аз със страх в гласа и вече виждам как жената отсреща припада и към нея тичат орди от сестри, които й правят електрошок, вкарват й три банки глюкоза и я интубират спешно, за да я върнат в света на живите.

Ужас!, казва тя, а аз стискам ръба на бюрото и отправям горещи молитви да не се стигне до най-лошото. Само това ми липсваше – да уморя някого по телефона. После на Киро какво ще му обяснявам???

Дъщеря ми чака отвън с приятеля си да й отворите, продължава да забива пирони в сърцето ми тя, а аз вече почти се разплаквам от ужас, защото, ето – един човешки живот виси на косъм, а аз не мога да й помогна, тъй като старият офис е на майната си и докато ида да отворя на дъщеря й, ще дойде Второто пришествие и ще я отнесе.

Дръжте се, викам, и й кажете да дойде на Стамболийски. Тука ще й отворя веднага, вричам се аз и таман да почна да й обяснявам как да стигне до мен, и жената млъква.

Край, казвам си. Най-лошото стана и е необратимо.

Ало, казвам, там ли сте, въпреки че и да е там, каква полза?

Замислям се за това колко е шибан тоя живот и как може да си умреш ей така, докато говориш по телефона, а дъщеря ти през това време седи пред някакъв офис, който е и празен на всичкото отгоре, и чака някой да й отвори.

Ало, изважда ме от теологичните размисли жената, а аз от изненада подскачам на три метра и се хвърлям на парапета на прозореца.

Да, казвам аз с радост, там ли сте? Бързо се върнахте, добавям, за да внеса малко разнообразие във всекидневието й, щото в Пирогов от личен опит знам, че не е много весело.

Извинете, продължава тя. Ама вие нали сте Окръжното електроразпределение?

Е, не може да бъде, казвам си аз. Просто не може да бъде!

Не, казвам ясно и отчетливо аз, досущ като на сватба, само дето там казват "да". Не сме Окръжното електроразпределение.

О, станала е грешка, отговаря ми проницателно жената, и тръшва бързо телефона, оставяйки ме безпомощна, пропита от ужас, и в абсолютно незнание относно здравословното й състояние.

А сутринта, ти, Митко, обещаваше денят да е перфектен. Как да ти вярвам вече?