Престъпни намерения

Никога не съм имала особени криминални наклонности.

Ако не броим това, че във втори клас задигнах две лъжици от училищния стол, след което ги зарових дълбоко в телефонния указател, а когато родителските тела се изнесоха от вкъщи, замерях с тях /с лъжиците, не с телата/ трамваите, които влизаха в тунела на НДК.

С това криминалното ми досие се изчерпва. И ето че вчера за една бройка да се превърна в кръвожаден, безмилостен и безскрупулен престъпник. Какво се случи ли?

Излизам си значи аз от басейна, където насмалко да се удавя, тъй като ми се схванаха и двата прасеца на дълбочина /или може би плитчина/ метър и педесе. Успях да издрапам дотам, дето водата ти стига до коленете, и с изплезен език и вдървени крайници реших, че май трябва да излизам преди да съм се разстлала на дъното.

Отръсках козина, източих половин кило хлор от очите и тръгнах по широкия свят да се прибирам. И както си ходя такава – рошава и мокра, съзирам най-червената, прекрасна, възхитителна кола. Моята кола. Искам да кажа – колата-мечта. Чисто новичка спортна Мазда, паркирана абсолютно безочливо под ослепителните слънчеви лъчи.

Грхгрхххргггхх, казвам аз отчетливо, спъвам се три пъти в три различни плочки, спирам на средата на улицата и почвам да я зяпам с лигаво обожание, а някакви нахалници, дето искат да минават, почват да ми свиркат.

Обяснявам им жестомимично, че са ми схванати прасците и ще чакат, а ако желаят – да ме заобиколят, аз няма да мръдна и точка, дето се вика.

И продължавам да я гледам. Страшна красота, направо ме заболяха очите. Сега ще кажете, че е от хлора, ама не. Почвам небрежно да я доближавам, ей така – за я разгледам. И в един момент ми хрумва, че мога да я гепя – хвърлям раницата в нея и отпрашвам със сто към Екватора. Да, ама как се отнема противозаконно автомобил? Със сигурност не съм оборудвана подходящо, пък не вярвам да успея да строша страничното стъкло с джапанка.

Егати тъпотията, викам си, сега ти е паднало да откраднеш колата-мечта, и да нямаш една отвертка в себе си. Не че по принцип си нося, ама нá – веднъж ми потрябва, и няма. А тя, мръсницата, седи и се перчи, огряна от слънцето. Озъбих й се и продължих да мисля.

Викам си – сега ще полегна, така мокра и морна, на предния капак, и ще изчакам да се появи собственикът, за да го омая.

Погледнах се в стъклото, да видя на какво приличам, и така се слисах, че отстъпих две крачки назад и някакво накуцващо врабче за една бройка да погине в пътнотранспортното произшествие.

Как ще го омайваш, бе, жена? Сред кратък анализ на външността установявам, че приличам на нещо, довлечено от най-угнетената и пършива котка околовръст.

Така не се омайва и гробар, казвам си аз, а червените ми заради водата в басейна очи проблясват зловещо. Една кола даже спря, явно ме помисли за светофар и зачака да светне зелено. Продължавам да се оглеждам в стъклата, и решавам, че е малко прекалено да се реша насред Плиска, затова ще си седя рошава. Може пък да му хареса, баба му все вчесана е ходила.

Ще заложиш на кахърен поглед, навивам се аз – това поне го умееш. Все пак, доста изпити изкара точно така, продължава да ми говори другата Аз. Добре, бе, казвам, ще го гледам, ще свеждам свенлив поглед и ще мигам с ресници. Ресници ли им се викаше или ресни? Както и да е.

Разбира се, екстравагантният цвят, обагрил склерите ми, може и да прецака работата. Склера е онова, дето му викат «бялото на очите», само дето при мен беше с цвета на пазарджишки домат. Та с тоя колорит в зъркелите, човекът ще ме обърка с лама в разможителен период, аргументирам се аз, и продължавам да се чудя кво да правя, щото освен отвертки, се оказва, че не си нося и капки за очи. И въобще съм една доста неподготвена за живота особа, даже почвам да се чудя как съм оцелявала досега.

Постоях още малко, докато разумът надделя. Умозаключих, че всеки нормален човек, като ме види легнала на капака на колата му, с капеща от косата вода, маратонки и раница на гърба, в която има подгизнала хавлия и плувна шапка, ще повика ХЕИ, Агенцията за борба с градушките и служители на Института по заразни и паразитни болести, за да ме обезвредят. Пък в края на краищата - и аз душа нося.

Затова се врътнах нацупено, отидох до банкомата, изтеглих пари и си купих тринайсет вида маслини, щото те ме успокояват.

И после, докато ги ядях, си мислех колко малко всъщност му трябва на човек, за да стане престъпник. Очевидно у всеки от нас дреме една мини Коза Ностра, която само чака сгоден случай, за да надигне килърска глава и да почне да коли и беси наред. И да краде коли в моя случай.

Така че, ако обичате, повече не си паркирайте червените Мазди под път и над път. Не за друго, ама ще се разоря с тея маслини.

Още от мен