Бацили с мъжки имена

Цяла зима устоях. На грипни епидемии, остри заразни заболявания и възпаления на горните, долните и междинните дихателни пътни артерии.

И ето че таман пролетта пукна, реките станаха пълноводни, а щъркелите и чучулигите си взеха рейса и се прибраха, и аз се разболях. Но не ей така – случайно.

За всичко е виновен Васил. Долази преди седмица в офиса с вид на пребледняла, изтерзана от живота моруна.

Май съм настинал, изхъхри немощно той и изстреля мощна кихавица в посока юг-югоизток, а перчемът му се изопна от циклоналния вихър.

Ми, ходи си, казах аз, едва избегнала летящия вирусен заряд, и го погледнах стръвно, посочвайки с пръст вратата.

А, не, фръцна се Васил небрежно, това не е заразно, обясни ми той компетентно, досущ като национален консултант по бактерии и чернодробни метили.

И се тръшна със сетни сили срещу мен, откъдето в следващите осем часа ме обстрелваше с кихавици толкова упорито, че вечерта се чувствах като радиоактивен отпадък от хвостохранилище „Устрем-4“.

А вчера заразата обви лепкавите си пипала и около моето тяло.

Отначало реших, че състоянието ми е следствие от среднощното понеделнишко бродене из Бояна, поглъщане на несметни количества червено вино и малко повече цигари, някои от които бяха изпросени от двама непознати.

С напредването на деня обаче мозъкът ставаше все по-безсилен, двата зъркела – все по-приличащи на водоема Окото, а в гърлото някой започна да реже канадски дървени трупи.

Вечерта положението съвсем сдаде багажа. Термометърът заприлича на тенджера под налягане, в която три дни си варил жилав телешки джолан, а гадният липов чай, който се наложи да прокарам по канализацията, затопли допълнително мозъчните ми белтъци.

Нощта мина тежко, а на сутринта се събудих с кръвожадната мотивация моментално да намеря Васил и да му изтръгна вирусоразпръскващия гръклян.

След около час успях да се приведа в що-годе нормален вид - разбрах го, когато котката ме разпозна и спря да фущи злокобно срещу мен. Махнах й уморено с ръка, пожелах й приятен ден и се отправих към спирката.

Спрях се да си купя билет и точно да си отворя устата, и продавачът се оцъкли срещу мен: Плачете ли, попита той съчувствено, съвсем като във френска телевизионна драма. Като че ли каза и „мадам“, но не мога да се закълна. 

О, не, казах храбро аз, просто ми текат сълзи. Заради Васил, поясних аз, и го помолих да дава повече билети и да пита по-малко въпроси, тъй като едва говоря.

В рейса се скрих зад очилата, за да не предизвикам масова скръб сред уважаемите пътници и така, в тъмнина и униние, пътешествах дълго и изтощително.

По пътя обмислих нова здравна стратегия, според която всеки, който дръзне да кихне в офиса, вече ще бъде подлаган на задължително обезпаразитяване с пароструйка, слагане под карантина и дълго домашно лечение с мурсалски чай и супа топчета.

Влизайки в стаята, заварих Васил отново да седи отсреща и да разпръсква бацили. Но познайте какво – вече не ми пука.

Защото той продължава да бъде двойник на същата онази бледна, съкрушена и обрулена от живота хремава моруна.

Е, каква по-радостна за влажните ми очи гледка би могла да съществува на този свят?

Още от мен