Пролет

Хората също изглеждат по-щастливи, по улиците се показаха позабравени физиономии. В нашия квартал дори се появи отдавна загубения квартален луд на име Любчо, който жизнерадостно обяснява на хората, че чичо му има нов телевизор. Народът и от малко се радва.

Птичките цвърчат щастливо и те будят рано сутрин. Мен ме буди първо котката, която е ударена от хормони и по тази причина днес я намерих в шкафа, сгушена до една тенждера. Замислих се дали да не я сготвя с ориз, така или иначе сама се е настанила вътре, ама реших да съм по-благосклонна към животинчето, пък и ми изглежда хилава. И на нея не й е лесно, опитва се да си хване гълъби, да се качи на закачалката и да ходи на два крака. Пролетните хормони не прощават никому.

Слънчицето грее тъй прекрасно, че за пръв път от месеци не ме е яд, че чакам рейса половин час. Стар циганин продава сламени масички на спирката, а от строежите отсреща ми викат “колежке”. Топлината обаче стопява гнева и раздразнението ми. Не ме дразнят и двамата дядовци в автобуса, които са се помъкнали за минерална вода в 9.30 сутринта с туби, които са големи колкото тях самите.

Лъчите ги стоплят и те си разменят социална информация – ти кой набор си, аз съм двайсти и съм от белослатинско, ти беше ли на войната? Мале, хората са на почти сто години, спомнят си войната и ходят да си наливат минерална вода. Аз съм седемдесет и осми набор и едва ставам в 9 да си сипя кафе от кухнята. За войната няма да коментирам.

Небето е особено синьо, Витоша е особено красива. Всичко е особено хубаво, дори прахът по улиците ми се вижда привлекателен. Пролетта носи и тъй чаканите алергии, половината ми познати приличат на жертви на домашно насилие – подсмърчат, реват и имат подпухнал вид. Мене такова не ме лови, слава богу, само веднъж преди две години и тогава изкупих кварталните запаси от носни кърпички.

Котките вият по цяла нощ, такава любов, такова чудо. Тази нощ ги замерях с джапанки, да млъкнат. И без това трябва да си купувам нови. Джапанки, не котки. Като свършат котките, почват кучетата – аз трябва един чувал джапанки да си заредя до леглото. Няма край. Спя като пън, явно ме е хванала пролетна умора, която всъщност е зимна. Тъпча се със спанак, марули и репички, в равни количества и се надявам да не ми порасне втора глава от нитратите.

Хормоните хвърчат из въздуха – оня, с особения мирис. Хвърчат и се закачат с хората, а хората се закачат помежду си. Обичам всички, надявам се, че и те ме обичат. Също се надявам да има световен мир, да не се топят хималайските глетчери, да не намалява популацията на суматрийски тигри и да ми преведат аванс. За последното най се надявам.

Поне е топло, ако не ми преведат, ще се прибера пеша и ще подишам изпарения от дизелово гориво, бензин А-92, А-95 и А-98, щото Лукойл снощи им вдигна цената с 1 стотинка, а аз ще си ги подишам безплатно.

Заклевам се да ида на Витоша, дето е особено красива, тая събота ако не ида пък да пукна, ей нá тука. Ще си сложа маратонки, джинси и с раничката на рамо ще обиколя чукарите. Това, разбира се, е научна фантастика, но вие не казвайте на никого. Плюс това нямам раница, щото последно носихме в нея котката на ветеринар и тя я опика цялата. Значи Витоша отпада, ще й се любувам през прозореца, ако го измия. Ако не, ще гледам календара в кухнята, на който има планински снимки за всеки месец.

Пролетта дойде.

Излезте и вижте пъпките по дърветата, стига сте гледали само вашите си пъпки – те са следствие на липсата на слънце, зимната умора и кофти храната.

Яжте зеленчуци, дори и с опасността да ви порасне втора глава.

Обичайте се и ходете пеша.

Ходете на Витоша и в парка, изведете кучето или баба си. Който каквото си има – може и двете.

И се радвайте на живота, защото следващата пролет е чак след една година.