Има ли смисъл като нèма значение?

Тръгвам си аз снощи от офиса, в едно такова малко превъзбудено състояние на духа и усещането, че ще бъде интересна вечер.

Даже казвам на Красита, че ще ми се случи нещо, за което утре да се похваля. Тя, милата, ме гледа с ония нейни незнайно-къв-цвят очи и ми вика „А дано, а дано“.

Това ми очакване вероятно ще да е било заради плановете, които имах, не за друго.

Прибирайки се, обаче, осъзнах, че имам толкова силна нужда от душ и мека възглавница, че нищо друго не ме интересува. И всички надежди за интригуваща вечер мигом избледняха, да не кажа, че съвсем изчезнаха.

Примирих се – прибирам се. И аз съм човек. Тая вечер ще е от ония, в които редувам първа-втора-трета-четвърта... пета. И се паркирам право пред блока. Обикновено гледам да не карам с повече от осемдесе, обаче понякога се уливам – разбирай, че не ме интересува нито оборотомерът, нито километражът. Та и сега така направих. С две думи – улях се.

Не знам дали стрелката е минала стотичката, обаче едвам догоних последния светофар на жълто-червено. И тъкмо се кефех на себе си колко съм добра и – о, чудо! Отнякъде изникна полицейска кола и то не каква да е, а с включена синя лампа.

Сещай се за какво иде реч... май трябва да спра. Това се случва на най-високото на един известен софийски мост, обаче полицаите са си полицаи, не ги интересува на каква надморска височина се намираш. Особено, когато очевидно си на път да излетиш от платното. Така им се сторило и на тях.

Отварям аз прозореца с обичайната си за пред такива органи на реда ехидно-мила усмивка и им казвам, че вечерта е добра. Единият пич ме гледа все едно му дължа огромна сума пари и ме подканя да сляза.

Хубаво, слизам... обаче виждам, че те всъщност не са от ония катаджиите със зелени желетки, а обикновени полицаи, дет се вика - средностатистически куки. Сиреч такива, които имат право само да проверят по радиостанциите си дали случайно не си сериен убиец, издирван от Интерпол. Но не и да ти пишат актове.

Аз понеже имам съвсем, ама съвсем тънко досие, и не се чувствам виновна за ничие човешко нещастие, много им се издразних преди още да съм започнала да се обяснявам.

Иначе номера с обясненията винаги го правя много успешно. Тая вечер някакси нямах желание да им разказвам защо толкова силно обичам стоте и малко коне под капака на иначе изстрадалата си колица и даже исках да им избуча, че нямат право... Какво ти право, живеем в България. Тук всеки има всякакво право.

„Излезте от автомобила и отворете багажника“, просъска единият, видимо обиден на света, живота и всички приближени. „Е, защо“-питам аз...“на какво основание?!“... Отговор – нула. Комуникация – клони към отрицателна безкрайност. И вече започвам много да се изнервям.

Като караш с триста, да не би да си наркодилър или може би им се е сторило, че в багажника има труп? Съвсем спокойно излизам и казвам, че мисля... не –  че знам!... че те не са тия, които пишат страшните актове и ги пращат после при началниците в КАТ.

Защото имат съвсем други задължения и, както казах – нямат право. А аз мойте права си ги знам – да не карам с триста в населено място, но пък също така да не си отварям багажника на неупълномощени лица. Точка.

Е, това ми беше грешката. Колкото по-ниско си в йерархия, толкова си по-важен. Вади си човекът кочаните и вика заплашително: „Ше пишеме два акта – за превишена скорост и за неподчинение на държавен служител“.

Ми да, пиши, добре. Ама за какво, като тия актове са административни, а не наказателни. За по-лесно – не ти взимат точки от талона, а ти слагат само някаква глоба. Която глоба, нека разясним, я плащаш с данъците си. 

Аз му казвам като на човек: „Вижте, аз не плащам данъци, съответно и глобите не си ги плащам... а и актовете са с давност около година някъде, нали?“ Получавам обаче дълбокосмисления отговор, че "да, ок", обаче него това не го интересувало.

Един вид не го интересува, че в момента, в който ги напише тия два така важни акта, те автоматично отиват в коша, тъй като, де юре -  той не е катаджия и де факто – цялата манипулация е безсмислена.

Има една много хубава комбинация от определения – тъп, ама упорит. По принцип възпитанието не би ми го позволило, но сега ще кажа, че тоя чичко беше точно от тия. Не че  имам нещо против властимащите, но когато тая власт е съмнителна и законите изобщо не изграят в нейна полза, кажете ми какъв е смисълът. Това го попитах и аз точно преди да приключим с безумното почти двучасово кибичене на моста.

Понеже мисля, че отговорът му описва много пълно цялата тая забавно-изнервяща история, ще оставя финала отворен.

„Има ли смисъл, като нèма значение?“

И аз това питам, но в нашата мила татковина отговорът на тоя въпрос никой не може да ми го даде. Затова се прибрах, изкъпах се и си легнах.

И, заклевам се, повече на такива без жилетки не спирам.

Още от мен