Пости

Не знам дали някога сте постили. В такъв момент, който е с различна продължителност в зависимост от волята, се случват необикновени и чудни неща с човешката психика и разум.

Всичко започва в деня преди голямото плюскоспиране. В главата се въртят мисли за едно морковче на ден, или евентуално малко спаначец. Е, може и една-две ябълки, ако сте ларж.

Мислейки за това, може спокойно и дори незабелязано да ометете една тава мусака, с половин хляб и три парчета пай с ябълки, които според вас се смилат и дори изчезват само от мисълта за морковчето на другия ден.

Докато укрепваме организма с манджа, въображението чертае приятни гледки за щръкнали кокали и свличащи се джинси. По-смелите дори припадат мислено на улицата. Оставяме настрана богоугодническото настроение.

Въздухът ухае на магданоз, грейпфрут и пащърнак, а шоколадът минава в графата “забранено завинаги, край, повече няма да го помириша”.

С тези розови мисли човек си ляга спокоен, окрилен и дори олекотен. И аз не правя изключение.

Идва денят. Купувам морковчета, ябълки и портокали. Преди да съм седнала в офиса, ябълките вече са предъвкани и смляни, а от портокала са останали само обелки. Разбира се, точно в този ден колега има рожден ден и щедро черпи с: бонбони, фъстъци, различни хръцки /производни на солетки, рибки със и без сусам/ и др. За да не обидя рожденика, казвам, че съм силно религиозна и постя всяка година по три пъти, даже и по четири понякога, защото е много хубаво да се чувстваш пречистен, а и тенът се освежава.

Върши работа и обяснението, че имаш розов лишей /не заразни плюски по кожата/  и една седмица трябва да се храниш само с коренчета от хрян.

Червата свирят, чува се на съседното бюро. Светът е някак мрачен, морковите губят първоначалната си привлекателност. Нещо са прекалено оранжеви. Гладът е толкова осезателен, че саксията с теменужки започва да изглежда вкусно.

Става време за обед. В кръчмите, в които съм обядвала досега, изведнъж се оказва, че няма салата, в която да няма майонезен сос, хрупкави парченца пиле или шунка. Най-накрая откривам вегетарианска салата, съдържаща изключително и само сурово зеле, царевица и чушки. Половин час се точи диалогът със сервитьорката, че искам допълнително гъби, по възможност сурови, защото така ги ям от десет години насам. Ама как така сурови, пърха с мигли тя и изважда железния контрааргумент: ще ви хрупат!

Консумацията на сурови гъби се оказва, че е сред седемте чудеса на света за персонала в 90% от кръчмите в София. На едно място ми казват, че няма да ми дадат сурови гъби, ако не подпиша декларация. След кратка лекция на тема пресните гъби и с какво са полезни те, парафирането на документа отпада.

В края на първия ден съм изяла един кашон спанак, три краставици, неизброимо количество царевица и зеле. Ябълките и портокалите не се броят. В главата ми пак се въртят мисли, но този път за риба тон, яйца, сирене, онова с мухъла и дупките, и още куп неща. Гледам със завист храната на котката – животното без угризение изплюсква три кюфтета и един кренвирш. Гледам и самата котка, какви хубави бутчета има само, с малко масълце зад плешките, осолена и опиперена, леко запечена...

За щастие волята се оказва по-силно от грехопадението, наречено апетит. Упорството надделява и марулята се превръща в най-добрия ми приятел. Топлото време и слънцето допринасят за придържането към поста, а и изведнъж откривам, че разни приятели също постят. Разменяме информация за общи спешни проблеми, като как да почистваме по-лесно листата на спанака и броколите могат ли да се пекат.

На всичкото отгоре може да има и ефект от всичко това. Съчетано с факта, че след него идва Великден /козунаци, яйца и пр./, постенето се превръща в нещо подобно на кандидатстудентски изпит. Кофти докато учиш, ама готино като идеш на Стената на плача.

Затова – напред към репите, копъра и чушките. И дъвчете бавно, че гъбите хрупат.