Антонио и кюфтетата

Седи си самотен на бара и си порка биричката. Бил перуанец, ми казват, и аз веднагически проявявам интерес, щото с перуанци рядко делим обща акватория. Обикновено се разминаваме по 15-я паралел или някъде там.

Изглежда ми като българин, а аз очаквам нещо като онези, дето свирят пред НДК, увити с черги и козяци. Този обаче е пич – не че онези не са. Гледам го известно време и накрая се престрашавам – адски съм любопитна.

Отивам при него и му казвам „Наздраве“, което е един от най-тъпанарските начини да се запознаваш с когото и да било.

Но тъй като испанският ми се простира до „здрасти“, редовното „къде отиваш“ и „кво правиш“, избирам тъпанарския начин за скъсяване на дистанцията. И той взе че ми отговори и то - на български. За малко да си изгриза чашата от почуда, нали се сещате. 

След 10 минути вече сме добри познати и му казвам да дойде при нас. Гледам го с интерес и го питам как го зоват. Казвал се Антонио.

Хаха, Антонио, fa caldo, отвръщам аз, и само дето не се изкъпах със студен чай за по-голяма достоверност. Сега е негов ред да ме гледа с интерес. Говори на български, с примеси от английски и испански.

Стюдънт съм била, нали, заключава той горд от дедуктивните си способности и сочи раницата, която не свалих от гърба си цяла вечер. Това е толкова типично за българските студенти, продължава, а аз му казвам, че отдавна съм минала този светъл период. В раницата имам мокра хавлия, а не лекции по теория на литературата. Той обаче не вярва.

На около 22 ми изглеждаш, лъже той и аз се благодаря, че слънцето е залязло отдавна и луната никва я няма.

Ти пък си на около 30, нали, играя на тото и аз, а той се кикоти. Не, на 42 е. Вече сме приятели. Ама верно изглежда на 30. И е синеок. Егати перуанеца.

Живял тука преди седем години, после отишъл във Вашингтон. Сега кръстосва нагоре надолу. Занимава се с дизайн. Искам да му взема интервю, той обаче се дърпа. През юли пак щял да идва и аз обещавам да го спипам тогава.

Много харесвал България. Сега сте и в Европа, хубаво ли ви е, пита. Много, казвам, неземна красота е.

Харесваш ли наште манджи, заковавам го аз, и той чистосърдечно казва – НЕ. Опулвам се в тъмнината и го питам що, тъй като мусака да се набива, първа радост е за мене, нали разбирате.

Ми, щото кюфте не е интернасионал кюизин, споделя той философски, а аз насмалко да падна от стола, върху който съм се покатерила, барабар с раницата. Голям смях.

Признава обаче, че обича таратор. И гювеч. Перуанската кухня обаче била сред 10-те най-добри в света. Има си хас да не е, викам, и го питам кое му е най-любимото ядене.

Антикучос, изръмжава той доволно, а аз гледам и мигам. Кво е тва? Сърце от крава, цвръцнато на барбекю, обяснява той с готовност и перуанската му кръв закипява.

Мен ми се сбръчква хранопроводът и май ми личи. Много е вкусно, казва той и ме уверява, че въобще не се усещало, че е от крава. Продавали антикучос и в кварталния му супермаркет във Вашингтон. Имали и „инка кола“. Нали знаеш за наште инки, пита ме той леко недоверчиво.

Да, бе, пич, и столицата ви знам, че е Лима, а той се задавя се с бирата. В Америка не знаят коя е столицата на Перу, клюмва той тъжно, а аз го успокоявам, че не може всичко да е на шест. Поне имат кравешки сърдечен мускул, нали, казвам и той пак светва.

Вие, българите, имате много странни навици, казва той. Непрекъснато чукате на дърво, илюстрира той и прасва бара с два пръста. Жена ми вкъщи /жената е българка/ и тя чука на всичко, дори на стъкло. Ние в Перу не правим така, казва.

Викам, и ние не кормим кравите и не им ядем сърцата, ама да съм казала нещо?

Освен това, продължава безмилостно той, много ме дразнят тея листчета със снимките по улиците, а аз мигам и не разбирам за кво иде реч. Аааа, плесвам се по тъпата главица, некролозите ли имаш предвид?? Да, кима той ужасéно.

Много е неприятно, вика, седнал съм да ям кюфте и некъв ми се дзвери отсреща. Освен това непрекъснато отливате от чашите по земята, казва Антонио. Обяснявам му, че и това е в чест на труповете и той се хваща за главата. В Перу не правели така. Викам, не е само там. По цял свят не правят така.

Къщите тука са много интересни, дълбае той и сочи вилаета в една от вилните зони на София. Ето, например, това е къща на мутра, оградена с висока ограда, голяма. А до нея  - малка къща, пълна с кокошки, илюстрира той пропастта в жизнения стандарт.

Пак падам от стола от смях. Няма по-смешно нещо от думата „кокошки“, произнесена от перуанец.

Препоръчва ми да си стоя в България, ако имам планове за живота тука. Не му казах, че нямам план за следващата вечер, камо ли за живота си, но няма и значение.

Гледам го тъжно и му казвам, че трябва да вдигам гълъбите. Време е за разлъка, либе. Утре съм на работа. Той пък трябвало да лови самолета в 6.30. И на него не му е лесно. Разделяме се с обещание за през юли, нали, интервюто, и така нататък.

Не се сетих дори да го снимам, за да ви го покажа, и сега ме е яд. Щото вероятността да го видя през юли е също толкова голяма, колкото и да отида в Перу и да се видя с 80-годишната му майка, която му пишела имейли редовно, и 90-годишния му баща.

Който, каза на тръгване Антонио, ще изкара още 15 години. И чукна на дърво.

Още от мен