Un amore grande

Голямата ми любов. Красив, изящен и все едно правен за мен. Когато излизахме, бяхме неразделни. Пък да не ви обяснявам колко много ми отиваше.

И вече го няма. Потроших го на хиляди малки парченца. Понеже е стъклен. За пръстена говоря.

Когато го видях за първи път, изпитах подобие на душевен оргазъм. Нали знаете – виждате нещо, което просто трябва да е ваше.

Ако трябва, ще бродите по чукарите да търсите спаружени еделвайси, ще се биете с остеопорозни лами и ще спасявате разни кирливи принцеси, само и само да го имате. Та и аз така с тоя пръстен.

Срещнах го в Италия. Направо се вклиних пред него и няколко минути стоях бездиханна, безжизнена и безсловесна. Аз по принцип съм си такава - като харесам някой или нещо, заставам пред него като гладно теле, докато обектът не отгатне възвишените ми чувства.

Естествено, обектът не ги отгатва, а просто решава, че не съм се хранила в последните 48 часа, отдава кахърния поглед на стомашните ми сокове и ми поръчва вратна пържола.

Та, стоях си аз, и го гледах. Жената, която го продаваше, явно беше свикнала на малоумни клиенти, които мучат и се лигавят несъзнателно пред стоката й в израз на обожание. И след 5 минути беше мой – не помня как, тъй като временно бях в кома.

След това настъпи дълъг меден месец. Разхождахме се нагоре-надолу и наляво-надясно, радвахме се един на друг, обичахме се, лягахме и ставахме заедно.

И снощи настъпи вечната разлъка.

Трагедията се случи в кръчма, чиито несъобразителни собственици, вместо да постелят пода с дебели персийски килими, взели та го изградили от някакъв извънредно твърд материал - нещо средно между средновековна мозайка и поцинкована ламарина.  

Въпреки незадоволителната инфраструктура обаче седнах на масата и, потънала в интересни разговори, реших да махна съкровището от пръста си, за да му се наслаждавам отстрани. А в момента, в който тръгнах да го връщам, той се изплъзна и се разби на пода.

Не мога да се закълна, че Вселената замлъкна и славеите в парка спряха да пеят, но със сигурност настъпи промяна в атмосферното налягане и нивото на река Дунав, в сантиметри.

Хъхъ, строши ли го, изкикоти се от нищото една приятелка, която винаги ме е впечатлявала с вродената си дипломатичност, а аз я погледнах толкова стръвно, че й излезе бръчка на челото, която нито кю тен, нито дабъл ю триста седемдесет и осем ще могат да заличат.

Хвърлих се с писък на земята, твърдо решена да събера всяко парченце и през нощта да се отдам на грънчарство и други народни занаяти, за да направя красавеца отново цял.

Сервитьорът пък много се притесни от любовната драма – веднага нави ръкави и се пльосна върху поцинкованата ламарина с мен.

Какво търсим, прошепна ми той съзаклятнически, докато се чекнехме под масата. Ми, един счупен пръстен, изфъфлих скръбно, и добре че отдолу беше тъмно, та не видя тежките сълзи в очите ми. Той млъкна съпричастно и въпреки абсолютната ненадеждност на инициативата, продължи да лази самоотвержено в тъмницата. Много мил човек.

Накрая го съжалих. Зарежи, викам, трябва да се върнем с Гайгеров брояч, за да намерим всяко парченце, казах саркастично, което е качество на характера ми, спасявало ме в стотици тежки ситуации. Той само въздъхна и ме погледна толкова тъжно, че се почувствах като на три погребения и пет панихиди едновременно. Като че ли долових и лек аромат на жито.

Вечерта вече не беше същата. Гледах оцелелите парчета и сърцето ми се късаше. Дори огромната салата пред мен изгуби красотата си и до края ровчех тъжно марулите, а доматите накълцах ядно с ножа, докато не заприличаха на лютеница.

Така приключи всичко. Сега нося само спомена за него и надеждата, че ще намеря друг, който поне малко да се доближава до неговата идеалност.

И недейте да ме залъгвате с глупости като това, че нямало незаменими. Това само разни дървени философи го говорят, а какво може да разбира един дървен философ от такава любов?

Още от мен