Пече се до златисто

От години съм развила стремеж да бъда черна. Не, не. Не искам да съм бушмен или туземец. Албанските ми примеси са ми достатъчни.

Искам просто да имам по-наситен цвят на епидермиса.  

Съгласете се – едно е да развяваш по булевардите кожа с цвят на тунквана вафла, друго е да приличаш на изкиснато парче Дунавия и първата асоциация, която будиш у околните, да е за скумрия с тежка инфлуенца.

С тази цел години наред се опитвам да се сприятеля със слънцето, но неуспешно. Мрази ме, диването, и не казва защо. В най-отчайващите моменти съм си мислела да пробвам да се пека на Луна или на пръстените на Сатурн, вместо на слънце, но по това време на денонощието обикновено съм заета с други неща.

По тази причина дори и след едномесечно море съм по-бяла от всички останали околовръст.

По-бяла от пеленачетата, които на всичкото отгоре не се пекат, щото ще им се сварят малките мозъчета.

По-бяла от всяка немска баба, руска тетка и чешки пан, които пък, колкото и да се пекат, няма какво да им се свари.

Без значение с колко вълшебства, излезли от лабораториите на козметичните компании, се поливам, мажа и втривам, добиването на приятен за окото загар е толкова непостижима цел, колкото е и откриването на студения ядрен синтез.

Вариантите са два:

1. развивам морав оттенък, благодарение на който след всяко пътно-транспортно произшествие с неправилно престроили се кухненски пердета се чувствам като премазана с пневматичен чук

2. вълшебните помади са свършили работа и се прибирам в столицата с отблясъка на японска оризова хартия от 17 век.

Затова тръгнах на солариум. Да се подготвя от рано, ако схващате каква съм лукава хиена.

Ще се лъжем със слънцето. Щото ако му се изтипосам още веднъж на плажа като Солано без захар, онова ще каже „Не, благодарЯ“ и ще залезе завинаги, което ще ощастливи единствено феновете на Станислав Лем и евентуално някоя мечтателна къртица.

Купувам карта за 100 минути. Много почерняла приятелка ме снабдява и с магическо мазило. Общите очаквания са то да подейства така, щото ако ми се наложи, да мога да се смеся с членовете на фамилия Зрънкови без да будя подозрение. 

Не знам дали сте посещавали солариум, ама ако не сте, ще ви светна как е.

Като в ковчег.

Само дето в ковчега не влизаш доброволно, а някакви услужливи хора те натъпкват вътре с все карамфилите и калиите и после те заравят в хумуса.

Тука е друго. Затваряш се сам с белотата и страховете си и си казваш, че или лягаш и се печеш, или си ходиш цяло лято като блед левкоцит и се радваш на живота, доколкото това е възможно.

И аз легнах. И се пекох. Първоначално – 5 минутки. Толкова отнема и да размразиш телешки джолан в микровълновата, само дето джоланът не вика от ужас. Или пък вика, ама кой да го чуе.

Излязох непроменена, ако не броим клаустрофобията и усещането, че устройството всеки момент ще се взриви над, под и встрани от мен и ще заприличам на кокошката, която се залепи на тавана в кухнята, когато ми гръмна вакуумната тенджера. Мисля, че части от трътката й още си стоят там, щото няма кой да ги изстърже.

Следващия път заложих на 7 минути, което вече ми костваше изгорели уши и сърбящ гръб.

Но какво са едни уши пред заветната цел да шашардисаш народа с това, че откъм епителна тъкан го докарваш като еднояйчен близнак на Петкан?

Точно така – нищо.

Защото след цялото мазане, потене и пържене до златистокафяво няма нищо по-приятно от това да чуеш „Черна си като циганка...“. Áко че не е политически коректно.

Още от мен