Умря!

Колата ми умря. Замина си тихо и кротко, като щурче. Какво ли не направих, за да я спася, даже изкуствено дишане „уста в ауспух“ й направих, но не успях да я спася. Изхриптя за последно, и млъкна завинаги.

Само радиото й продължи да работи жизнерадостно. А в главата ми кънтеше Реквиема на Моцарт: та-та-тата, та-тата, тата, тата...

Колата ми умря в средна лента на натоварен булевард. Преди това даже спирачката й отказа (педалът й се втвърдил, защото двигателят й не работел, обясниха ми) и за малко да се нанижа в предната кола. Добре че запазих хладнокръвие и се сетих да дръпна ръчната спирачка.

Спомням си деня, в който се сдобих с нея. Малка, синя, изключително симпатична. „Аз имам кола! Имам колааааа!“ - крещях, докато правех кръгчета из квартала. И няколко месеца после карах усмихната, просто не можех да сдържам усмивката си.

Какво ли не сме преживели двечките с нея (него, всъщност, той е мъж Peugeot и се казва Пèжо). Ходихме 3 пъти до морето, обиколили сме всичките планини, опирали сме до всичките граници (не сме ги прекрачвали, защото той си няма зелена карта, ама сме били там). Катерили сме черни пътища, превъзмогвали сме дупки и гьолове. Виж, катастрофа така и не сме преживели, ама по-добре, недай си, Боже!

Окончателно се влюбих в него, когато разбрах какво пише на задницата му: „Просто огромен сред малките“. Ама на немски. Един приятел ми го преведе и оттогава ми е мечта да си татуирам същия надпис отзад на ханша. Ама на санскрит.

Обичали сме се много. Е, и много сме се карали, де, но това е любовта, не може само мед и рози.

За рождения му ден му подарих чистачки – лъскави скъпи чистачки. Старите скърцаха яко. И стържеха. А новите меко и безшумно галят стъклото. Доволни и аз, и Пèжо. И хубави гуми му купувам два пъти годишно. Гладен не го държа, с най-отбрани масла и бензини го храня.

Понякога му се карам, но само когато е непослушен. Знам, че има страх от Големия Лош Майстор (па той верно е много голям – ръцете му са толкова огромни, че имам чувството, че може под мишница да нарами колата ми и да си я носи където ще), затова, когато почне да се лигави, го предупреждавам, че ще го заведа и ще го оставя при него за цяла седмица. И той се оправя.

Освен с майстора, го заплашвам, че ще му изтегля ушите и че ще му натъпча картоф в ауспуха – варен при това, ако още веднъж ми извърти въпросния номер. А номера от негова страна – колкото искаш: веднъж си загуби мощността и цяла седмица се движи, сякаш е на ръчна спирачка. Ама не беше.

Понякога, но не често, нещо в ходовата му част проскърцва сърцераздирателно. И тамън да го заведа на Големия Лош Майстор, то като по чудо се оправя и никаква видима повреда няма. „Чудна работа“ - чудом се чуди майсторът и ме гледа с насмешка. Подозирам, че не ми вярва за повредата и ме мисли или за луда, или за влюбена в него. Щото иначе що да ходя при него без причина? И все ме гледа с една такава ирония в погледа: „Жени... свикнал съм им“.

Такъв си е Пèжо – себичен и неповторим. И винаги изобретателен и оригинален. Ту масло във водата ще му влезе, ту вода в маслото. Един цял ден пък се друса като трактор, та чак далакът ме заболя. Остави това, ами и на звук го докарваше досущ като трактор, че другите коли отдалече ми правеха път.

Смесени чувства ме връхлетяха, когато Пèжо умря. За миг целият ни съвместен живот мина като филмова лента пред очите ми.

Ох, когато паякът го вдигна от едно кръстовище, а после си го намерих на наказателния паркинг и така му се зарадвах, че го цунках по стъклото и следите от начевените ми устни седяха няколко седмици на предния ляв прозорец.

Ох, а колко пъти съм го търсила, паркиран незапомнено къде из пресечките на „Дондуков“. И, намирайки го, намигващ закачливо с фарове, се втурвах да си го гушкам и да му се радвам.

Ох, онази дълга почивка във Велинград, когато го бях оставила на паркинга на хотела за цели 10 дни, а после не можаха да отворя нито една от вратите му, клеясали от бездействие.

Ох, когато го заведох за пръв път на автомивка, за пръв път на ремонт, за пръв път на годишен технически преглед... трепетни спомени...

А сега е в необратима кома. Загубен завинаги. Остави ме на пътя! Сто пъти съм го заклевала такава простотия да не прави, но той все пак я направи, мръсникът! Изостави ме. На пътя. В средна лента.

Имало е моменти, когато съм го мразела! Ситуации, в които съм го ритала по гумите и ламарините, докато кракът ме заболи.

Но този път не направих така.

Пуснах аварийните, слязох, глуха за всичките клаксони и псувни по мой адрес, отворих предния капак. Не че разбирам от повредени коли, ама поне водата да видя дали е достатъчно. Вода нямах, но бях готова да рева колкото трябва, че да накапя сълзите си в резервоара на радиатора.

Майсторът дойде. И го отнесе (не под мишница, а на теглич). Тогава го видях за последно. Дребен, мръсен, невзрачен и бездиханен. Отдалечаващ се от мен със симпатичното си татуирано гъзе: „Просто огромен сред малките“. Каква ирония, Боже мили! И каква мъка!

Оттогава съм тъжна и потисната. Ужасно е да ти се повреди колата, особено ако си бил така привързан към нея! Който има кола, ме разбира. А за който няма: усещането е подобно на това като да се разболее някой твой много близък човек...

Оттогава – много дни. А майсторът не казва какво му е. Казва, че не знае. Казва, че не може да открие повредата (а е добър майстор, най-добрият е и най-големият... хм, дали пък не съм влюбена в него?) Мисля, че крие нещо от мен. Крие жестоката истина, че Пèжо е мъртъв...

Мир на праха му!

Още от мен