Да полудееш за 60 секунди

Чувствате ли се нервни напоследък? Усещате ли тревожност, паника, яд, безсилие и въобще най-общо казано – тотален сдух? И то без някаква обективна причина, без нещо да ви е предизвикало много силно?

Изключваме разбира се, всекидневните тъпотии, като висене по спирки, тъпчене в гадни автобуси или съответно маршрутки, и разни други “дребни” неща.

Е, добре дошли в клуба, и ние сме тук, както се казва. Нервите ми напоследък са опънати до самия им край, толкова много, че почти мога да чуя как неврончетата викат и пищят за помощ. Всичко започва още сутринта, със събуждането, което е по-рано от предвиденото, защото съседът отгоре е влязъл да се къпе в 6, а тръбите в банята му скърцат от 15 години. Така неговият сутрешен душ се превръща в китайско мъчение за мен и душата ми.

След като съм добре събудена от канализацията, ща не ща ставам, и веднага ме посреща врякащата ми котка, която настоява да й обърна внимание и по-особено на паничката й, която много добре знам, че е празна, защото чудовището е изплюскало всичко през нощта.

Въобще вие знаете ли, че да се изхранва котка излиза горе долу колкото брутния вътрешен продукт на страната плюс иракския дълг към България??

Хвърлям къчове, за да се отърся от висящото по краката ми животно, но се сдобивам с хубави драскотини, а невроните извиват в алт. Опитвайки се да изгладя нещо, се изгарям на ютията, кафето извира и цвърчи звучно по котлона и ми се обажда операторката от БТК, за да ме уведоми за неплатена сметка. Учудващо е, че още имам налични неврони.

Процесът на придвижване към работа също е изпитание, защото се налага чакане на маршрутка, която пропуска нашия квартал в пиковите часове поради задръствания по останалите места. Така аз се озовавам чакаща и тревожна, следващата маршрутка е натъпкана като консерва с риба, а шофьорът очевидно бърза за гробищата, защото кара със сто в насрещното, където има и трамваи. След получените фрактури на китки и рамена слизам в полутечно състояние и се отправям за кафе в намираща се до офиса ми сладкарница.

Кафето е гадно, рядко и ме нервира още повече, до степен че ми иде да го изсипя в покритата с лак коса на продавачката. Банкоматът ме уведомява, че “устройството не работи, моля да ни извините”, а следващият е на три преки. Задоволявам се само с рядкото кафе и една ябълка, за толкова имам налични средства в чантата си, която успях да изпусна в хубава, сочна локва. Ябълката впоследствие се оказва кисела и гнила и изхвърча с точен, премерен удар в кофата.

Получавам sms, че ще ми спрат и мобилния телефон, ако не го платя, което внася допълнително разнообразие в скучния живот, но пък вече не ме и интересува. Да го спрат, ако искат, и без това не държа да чувам когото и да било, ще изоставя всичко и ще отида да паса овце в Нова Зеландия. Всъщност не мога да ида, щото ми изтича международният паспорт, а няма кога да ида да подам молба за нов, имайки предвид опашките в общините. А и овцете ще избягат от мен.

Всичко е прекрасно, а по мейла получавам оферта за удължаване на пениса, предложение за часовници Ролекс и Windows XP на преференциални цени. Мерси, подобно, взимам всичко.

Денят едва е преполовил, а вече съм бясна на целия свят. На всичкото отгоре ми се появява отдавна забравена и прибрана в килера алергия, причината за която лекарите не знаят. Пролетта хем ме радва, хем ме нервира, с всичките тези физиономии, които бродят по улиците, а и те не изглеждат очаровани от моето присъствие.

Започвам да разбирам как откачат хората, дето съм гледала по филмите – живеят си, правят разни неща и изведнъж – хоп, и застрелват съседката /в моя случай може да е съседът с канализационните проблеми или пък една комшийка, която чисти с прахосмукачка по два пъти на ден – сутрин и вечер/.

Споделяйки проблема с приятели и колеги, се оказва, че и те са на същия хал, което донякъде успокоява нервния ми дух. Бях започнала да си мисля, че трябва да се трудоустроя и да постъпя в съответно лечебно заведение, където ще боядисвам пейки в неангажиращ зелен цвят.

Истината е, че сезонът очевидно вади на бял свят повечето проблеми, ядове и безпокойства на човешките същества и се оказва съвършено нормално да ти се иска да изгризеш килима от нерви. Така че, ако чувствате умора, нервност, тревожност или най-общо казано – опустошаващ яд, не си го изкарвайте на близките, тъй като най-вероятно и те са в същото положение.

Просто споделете с някого или си купете хапче-веселушко, което ще тушира мрачното настроение и ще ви стане едно такова... леко на душата.

За по-тежките случаи – изкарайте си го на записания глас на операторката на БТК. Каквото и да й кажете – няма да го чуе. Знам от опит :)