Летището ли е?

Няма човек, който да не е имал хумористични случки, свързани с телефона, без значение дали става въпрос за домашния или мобилния. Аз съм един от тези хора, а отделно от това се нареждам и в редиците на шегаджиите, които в тийнейджърска възраст умишлено са тормозили невинни жертви по телефона, карайки ги да изпълняват разни задачки, като измерване на дължината на телефонния кабел, например.

Миналата година, в продължение на три месеца, на личния ми мобилен телефон упорито издирваха индивид на име Хасан. В първите няколко случая реагирах спокойно и обяснявах, че Хасан не е в приятелския ми кръг и определено не е на този номер. Към края на втория месец вече се чувствах близка приятелка на издирвания и почти бях готова да вложа усилия в намирането на човека. За щастие, Хасан очевидно изникна отнякъде или пък са открили трупа му и родата му престана да ме използва като телефон 144 и Интерпол едновременно.

Веднага след това, за да няма празно, започнах да получавам sms-и, изпращани от сайта на М-тел, които ме призоваваха “да се обадя, като се върна от море, какво става с Гери:))) ” Sms-инвазията продължи известен период от време, без аз да мога да отговоря, тъй като не знаех кой ги праща. В един хубав ден отново получих съобщение, в което се казваше, че “шефа ме дразни, ако пак ми крещи, се махам от тая работа, обади ми се на еди кой си номер”.

Сграбчих златната възможност и веднага набрах цитирания телефон, а момчето, което вдигна, почти се разхълца, когато му обявих, че знам за пререканията с шефа му. Престанах да получавам съобщения, с изключение на едно, което дойде една сутрин в 7.30, и задаваше въпроса “кога ще чешем катерицата”.

За мое щастие имам и домашен телефон, на който твърде често трябва да обяснявам, че не съм: летището, гара Елин Пелин, Георги Будинов, читалище “Алеко Константинов”, Ники и “Кате, ти ли си”. Разбира се, с него имам и по-фрапиращи случки: звъни телефонът, вдигам и казвам “Ало”, а възрастна жена ми заявява: “Кой там, кого търсите, моля”.

Обичам и случките, в които се преплитат няколко разговора, и всичките участници в конферентната връзка започват да си викат и крещят, докато накрая някой от нещастниците се откаже. Обикновено това съм аз, тъй като водевилният диалог в стил: “Ама, госпожо, затворете, моля ви се, аз първа набрах” ме изкарва от равновесие.

Любимо занимание е и да говоря с малки деца по телефона, които обикновено много искат да ползват устройството, без всъщност да знаят какво да правят с него. “Здравей, къде е мама?”. След петминутно мълчание получавам отговора: “В тоалетната”.

Другото хубаво предимство на телефона е, че много често не можеш да разбереш с кого си разговаряш поради факта, че гласовете се променят и така аз мога да приказвам от името на майка ми, а нея наскоро я нарекоха “момиченце”. Колко малко нещо, пък ти става едно хубаво...

Затова, ако страдате от липса на разнообразие в живота и нищо не ви се вижда смешно, силно препоръчвам да използвате по-често телефона. Освен, че не хапе, той нищо чудно да ви позволи да завържете интересен разговор и то не с един, а с няколко човека наведнъж. За някакви си стотинки на минута определено си струва да се превърнете в Хасан. Или поне в гара Вакарел.