Шопинг по български

С пукването на пролетта, пробилото слънце и тук-таме напъпилите дървета у човешките същества се заражда и неистовото желание да се пазарува, пазарува, пазарува. Не, не говоря за пазаруване на марули, салам и шопско сирене. Говоря за смяна на гардероба, колкото и снобско да звучи това.

Някой чифт обувчици /ако имаш късмета да уцелиш номер, цвят и цена, на печелившите – честито/, или пък блузка и разни дребни, но радващи душата аксесоари, като напълно безполезни ластичета за коса, шнолки и фибички – тук става въпрос за жените, естествено.

Събота също така е добър ден за провеждане на шопинг мероприятие и по тази причина столицата е пълна с народ, изпълзял от апартаментчетата и къщичките си и устремил се към безбройните магазинчета.

Целият процес обаче е изпълнен с малки, но съществени подробности.

Първо, когато семейство излиза на пазар, и семейството включва мама, татко и един малък цианкалий, нещата леко се усложняват. Защото, когато мама иска да пробва “ето онова сако, в резеда, Мишо, харесва ли ти”, Мишо е твърде зает да гледа отрочето, което лази по мръсния под в магазина – в края на краищата какво по-хубаво от това да се овъргаляш в кал и прах пред родителите. Мама се изнервя, съпругът Мишо – също, а малкият не разбира защо са всичките тези нерви.

Резедавото сако остава само в мамините мечти, дребният отнася някой сочен шамар, а татко започва да вика на мама, че всъщност въобще не му пука какви обувки ще си купи тя, нали на нея й харесват. Така пазаруването се превръща в кисела ябълка на раздора, резедава на цвят.

Ако пък сте излезли сами по магазините, нещата са олекотени откъм странични изнервящи елементи, като изключим отношението на продавачки, станали накриво сутринта или просто родени накриво. Те, разбира се, разглеждат клиента като враг на държавата и респективно на магазина и затова се стараят да го облъчат със смъртоносен поглед, който идва да каже: “Само да си посмял/а да поискаш да ти показвам нещо, камо ли да ти нося обувки”.

Освен това продавачките очевидно са с оперирани гласни струни или са дали обет за мълчание, защото на всеки клиентски въпрос отговарят с толкова измъчена и неохотна физиономия, че на питащия му се сгърчва душата. От погледа на тези божества лъха хлад и надменност, която трябва да намекне безсловесно, че задаването на въпроси е нежелателно и дори забранено на територията на магазина.

Но става така, че по някаква случайност обувките, които сте харесали, не са произведени в Китай, има вашия номер и то в цвета, който предпочитате и съвсем естествено искате да пробвате.

Ако не бъдете поразен от поглед на бясна продавачка, небесните врати на щастието се разтварят и ви се носи кутия с обувки, която бива тръшната на земята и с това обслужването приключва.

Защо пък трябва да се говори на клиента, когато може просто да си мълчим и да гледаме страшно, в края на краищата това не е моят магазин и “ич ми не пука” дали ще купи нещо или не. Такава е масовата логика на българските продавачки, които вътре в себе си знаят, че са родени да бъдат Мис България, маркетинг мениджър или президент. А клиентът - този земен червей, плебс и парий /три в едно/ е нещо, което трябва да бъде изтърпяно. Временна пречка в живота, която ще бъде преодоляна лесно.

Така целият слънчев съботен ден приключва много по-различно отколкото е започнал. Настроението е изчезнало, парите – също, нервите – още повече. Най-вече е изчезнало желанието да си купиш каквото и да било, защото у нас да си клиент се оказва доста унизителна житейска роля.

Затова все пак по-добре да си напазаруваме маруля, краставици и домати от кварталната баба, която ги носи от личната си градинка и акълът й стига, за да осъзнае, че има интерес да ги продаде.

Но, за съжаление, марулите не са единствената ни потребност в живота и затова, ако ви се налага да пазарувате други стоки, заредете се с търпение, успокоителни и тренирайте невъзмутим поглед пред огледалото вкъщи. Не че това ще промени отношението на продавачите, но поне на вас няма да ви пука особено. И помнете – клиентът все още има последната дума. Успех :)