Частен случай

Напоследък често чувам признания от приятели и познати, че им се налага да работят двойно. Но не защото проектите в работата им са се увеличили, а защото трябва да работят и за колегата отсреща, който по цял ден си бърка в носа или блее през прозореца, а може и двете едновременно, ако е по-комбинативен.

И така, имате си някое глупаче в офиса и ви се налага, за да върви работата, да вършите и неговата. Докато той/тя си мисли, че полага неоценим труд и въздиша тежко след всяко помръдване на единствената си мозъчна клетка, вие сподавяте поредната си въздишка и напъвате прéдания пъпеш, за да се справи с дневната мисия, а именно – да работите за двама.

Така в края на деня вие имате двойно главоболие, двойни нерви и най-вероятно виждате двойно. Колегата-паразит, с когото живеете в не чак дотам равностойна симбиоза, се протяга и гласно оповестява степента на своята умора. Така създава впечатление на човек, който е извършил умствен труд, еквивалентен на прекопаването на три акра пшеница, а вие си мълчите, защото най-вероятно наистина сте уморени. Пък и каквото и да кажете, нещата няма да се променят.

Подобни примери са безбройни, а оплакванията от господстващото положение на едоклетъчните мозъци са всекидневни. Лошото в случая е, че по типично български маниер предпочитаме да си мълчим и да удвояваме количеството работа вместо да оставим паразитът да се удави в собствен сос.

Това поведение обяснява и много от уникалните явления в нашата държава, затова няма какво да се чудим. Както се казва – частен случай на една по-обща теория. Само че има и една друга всеизвестна истина, а именно: докато има балъци, ще има и тарикати.

И познайте какво – вие не сте тарикатите.