Гражданинът пешеходец

Неминуемо сте забелязали тенденцията на българския пешеходец да се държи като изгубено от стадото агне, което блее тъжно и се озърта за събратята си. Това е особено вярно в случаите, когато бързаш за някъде. Тогава всички по улицата се влачат невъобразимо бавно, спират на най-неподходящите места в средата на тротоара, за да си бъркат в чантата или торбичката, оглеждат се неадекватно и превръщат ходенето в лекоатлетическа дисциплина с препятствия.

Най-често това го правят хора над средната възраст, които срещат приятел/приятелка от детските си години и започват да си разказват живота на сладка раздумка, докато бързащият се чуди дали да не започне да копае тунел с голи ръце, за да се придвижи по-безпрепятствено от точка А до точка Б.

Отдавна съм застъпник на схващането, че трябва да се въведат правила и за пешеходците по тротоарите. Така, например, ако бабата пред вас внезапно реши, че трябва да поспре пред сергията за хрян и целина, ще е много по-удобно да даде някакъв знак с ръка предварително, така че ходещият зад нея да не се катери по гръбнака й в опит да се разминат.

Същото се отнася и до стълкновението между пешеходци и велосипедисти, които често завършват със стрес за ходещия заради застрашителната близост с калника и спиците. Нерядко се създават и следните комични ситуации: два субекта, пресичащи от различни страни, се срещат в средата на пешеходната пътека /не, няма да ви карам да смятате уравнение с две неизвестни/ и в този момент започват да се чудят как да се разминат. А отляво, а отдясно, и така около 2 минути, докато най-накрая някой от участниците в пиеската излезе от транса.

Интересно е и поведението на хората, които чакат превозно средство. Когато то /средството/ пристигне, всички се струпват на вратата и окопават пространството около нея, така че слизащите имат два варианта: или бързо да им пораснат криле /невъзможно на тази планета/ или да слизат с лактите напред, така че фрактурите да са възможно най-леки.

Разбира се, слизащите гневно обвиняват качващите се и ги сравняват с членове на семейство млекодайни и вълнодайни чифтокопитни. На свой ред качващите упрекват слизащите в мързел и туткавост и така престоят на спирката се превръща в комедиен сериал.

Пешеходците освен всичко останало имат и приятния за шофьорите навик да пресичат внезапно, спорадично и без да се оглеждат. Често срещана гледка е подскачащ по шосето индивид, който смутено осъзнава, че се намира в тънката /червена/ линия между двете насрещни платна.

Шофьорите свиркат, пешеходецът псува, а катаджията си бърка в носа. Следва бързо преминаване на спасителния тротоар, защото в сърцето си всеки българин носи убеждението, че подлезите са направени, за да се избягват.

Най-интересното обаче е, че повечето от пешеходците са и шофьори и със сигурност са наясно какво трябва и не трябва да правят, когато са в едната от двете роли.

Но пък щеше да ни е много скучно, ако всички бяхме примерни и възпитани и пресичахме само на зелено. Друго си е да се поблъскаме злобно докато се разминаваме на тротоара с чувството, че притежаваме нотариален акт за площта, върху която стъпваме.

В края на краищата българинът, ако не друго, е свикнал да бута. Пешеходец или шофьор – няма значение. Важното е да има жертви.