Карл, призракът на шосетата

Никога няма да забравя първия ми урок по шофиране, таман навършила 18 и майка ми ме записа, без, горката да предполага, че дъщеря й е толкова сбъркана в мозъчно отношение. За последното си имам теория, че е следствие от малък инцидент, когато бях тригодишна и една люлка ме центрира право в челото.

Инструкторът по шофиране бе приятен и търпелив човек, дори когато се опитах да взема завой на четвърта и почти се паркирах в хола на нищо неподозиращи хорица, живеещи на първия етаж. Овладях донякъде майсторлъка на шофирането, като се има предвид, че карах допотопна Лада, воланът на която изискваше железни трицепси и китки, за да бъде помръднат.

На изпита дори се справих с листовките, които назубрих вкъщи и последва градското. Е, там вече настъпи апокалипсис, защото първо щях да прегазя двама пешеходци, второ изпитващият три пъти ми каза „тук завий наляво“, и аз три пъти дадох ляв мигач и завих надясно.

Естествено, видяхме се още няколко пъти, като вкъщи вече ме заплашиха, че ще ми вържат конци с различни цветове на ръцете, за да се ориентирам по-лесно. На третия път преодолях и градското и станах горд притежател на шофьорска книжка. И така вече пет години от време на време се подвизавам по родните пътища, повече или по-малко опасна за случайните минувачи.

Миналата седмица, например, за малко да си изям боя, защото видях едно тъй удобно местенце за паркиране, че моментално се натресох на него, без изобщо да погледна назад и така аз и половината ми рода бяхме напсувани доживотно от някакъв мъж, който се оказа, че карал зад мен.

Отделно откачам всеки път, когато чуя някакъв шум в колата, който не мога да идентифицирам откъде идва – не че ще ми олекне, ако ми кажат, че карбураторът и свещите са дали фира или че накладките са изфирясали /и трите компонента са с неясно за мен местонахождение и функция/. Плюс това не мога да сипвам бензин, както и да паркирам между две коли, защото ми отнема към 45 минути, а резултатът въобще не е сигурно, че ще е успешен.

Към настоящия момент, на всичкото отгоре, не работи и това, дето показва с колко караш, и стрелката все си седи на нула, ако щé да се нося като мусон по столичните улици. Количеството наличен бензин също е неизвестно, защото лампичката светва когато й скимне и баща ми е направил уравнение с две неизвестни, по което се пресмята докъде ще стигне петролът. Задачката включва цифрата от километража /той поне работи/ и още някакви числа, ама не помня те откъде се взимаха.

Коланите също са доста неудобни, защото се чувствам като прищипана наденица и не мога да се въртя насам-натам, но най-хубавото се случи една вечер, когато строших огледалото за задно виждане /не питайте как, просто ми остана в ръцете/ и карах само на 1 /едно/ странично огледало, с регулярни въртеливи движения на врата назад. Оттогава един от прешлените ми май е по-крив от останалите, но може и да е от люлката, която споменах по-горе.

Е, в края на краищата, умея да карам самата кола, а това, че не знам как е устроена, не е фатално за процеса на шофиране. Но вие все пак се пазете, ако видите някое червено Уно да препуска като Карл, призракът на шосетата /от книгата на Ремарк "Трима другари"/, защото, както ви казах, не знам с каква скорост карам, а и докато установя кое ляво, кое дясно, може и да ви отнеса... Иначе съм много приятен човек.