Гръцкият синдром - смъртна опасност за ЕС

Каляската на Алексис Ципрас е препълнена с все повече поддръжници след победата му на парламентарните избори в Гърция на 25 януари. Но тук не става дума само за обичайния патетичен стремеж да се подкрепя победителят. Победата на Ципрас накара да ликуват и левицата, и десницата, пише Пиер Луиджи Батиста във в. "Кориере дела сера".

Марин Льо Пен /лидерката на крайната френска десница "Национален фронт"/ и Матео Салвини /лидерът на евроскептичната италианска партия "Северна лига"/ се възхищават на звучния шамар, който победата на Ципрас нанесе на еврото.

Партии, които в Европа обикновено са определяни като ксенофобски и еврофобски, днес гледат към Атина като към нов Ерусалим, който ще победи бюрокрацията на Брюксел и хищните банкови олигарси.

Освен това идеологическите бариери от миналото вече, както изглежда, са много крехки, след като само за няколко часа в Гърция крайната левица състави правителство с националистическа партия, която наподобява партията на така критикувания Найджъл Фараж във Великобритания.

В лявото пространство се появява стремеж за имитиране на "модела Ципрас" - този на съвременния рицар, който ще победи дивия либерализъм. Но и в умерените реформистки среди на десницата и левицата, въпреки че няма действително ликуване заради победата на Ципрас, се долавя задоволство.

Форца Италия /дясноцентристката партия на бившия италиански премиер Силвио Берлускони/ например заговори за урок, който няма да бъде забравен. А италианският премиер Матео Ренци твърди, че е доволен от евентуалната подкрепа на Ципрас в битката срещу мерките за строги икономии, въпреки че Италия може да изгуби около 40 милиарда евро в качеството си на кредитор на Гърция.

Но ако е така, значи става дума за символично поражение и за смъртна опасност за ЕС. Сякаш всичко, което беше постигнато досега, е за бунището. И тогава какво ще стане с балансирания бюджет, заложен в конституцията? Какво ще стане с реформите, които са неприятни, но необходими домашни задължения и които трябва да се прилагат, за да се преодолее бурята? Какво ще стане с параметрите, които трябва да се съблюдават, с разходите, които трябва да се контролират, с чудовищните държавни дългове, които трябва да се овладеят?

И ако е истина, както се твърди, че хората се вълнуват, като слушат песента "Чао, красавице" по площадите на Атина, възприемайки я като символ на освобождаването от някаква финансова диктатура, така както тази вдъхновяваща песен беше символ на освобождаването от нацистката и фашистката диктатура, то тогава каква представа за Европа се създава след тази единодушна подкрепа за Алексис Ципрас - пророка срещу мерките за икономии Алексис Ципрас?

Успехът на Ципрас, както изглежда, е свързан с едно колективно търсене на самоопрощение. Ако сме толкова зле днес, то не е защото сме били безотговорни и безгрижни в миналото като щуреца от баснята за щуреца и мравката, не е защото сме натрупали ужасяващо високи държавни дългове, не е защото не сме държали под контрол обществените разходи, не е защото в Европа, преди всичко в латинската и средиземноморска Европа балансираните бюджети бяха възприемани като едно прекалено разтегливо понятие, което е несъвместимо с търсенето на един скъп консенсус. Не, днес ние сме зле по вина на Европа.

Така че е безполезно да заобикаляме истинското ядро на проблема, който поражда омраза и безкрайна горчивина към безмилостната Германия и към Меркел, която вече за нас не е един обикновен човек, а символ на всичките трудности, с които ние се сблъскваме.

Всичко това се случва, защото Европа беше зле изградена. Защото се даде смисъл на един узурпиран суверенитет, на една бездушна парична единица, на един характер, лишен от каквато и да е културна основа и народна страст, подобно на тази, придобила форма в модерната структура на националните държави и либералните демокрации. И именно този демократичен дефицит Европа трябва да признае смело, ако иска да запълни празнините.

Защото тук не става дума за виртуозно водене на сметките и овладяване на разходите, за дългови ограничения, които трябва да се спазват. Ако Европа не намери смелостта да признае този свой дефицит на демокрация, то нарастващата вляво и вдясно еврофобия ще я съсипе. А не ни остава много време за поправяне на допуснатите грешки.
 

/БТА/