Джак Ричър е като Джеймс Бонд от времето на Студената война

Смъртта може да споходи всеки, дори в привидно най-спокойни моменти - по време на разходка в парка с малко дете или отново там, докато си пийва сутрешното кафе. Въпрос на късмет е някой да стане жертва на маниак снайперист, решил да отмъсти на живота, като застреля колкото се може повече хора.

Това е началото на новата продукция с участието на Том Круз „Джак Ричър“. Неговият персонаж намира връзка между уж случайно застреляните в парка жертви, а с този филм киното отново намира сходства с реалния живот, бълвайки поредния сюжет за умопобъркан хладнокръвен масов убиец.

"Джак Ричър" всъщност е екранизация на трилъра „Един изстрел“, като за главната роля са се спрягали още имената на Брад Пит, Хю Джакман и дори Уил Смит. По ум и достойнства бившият военен Джак Ричър не отстъпва на Джеймс Бонд. Герят има много жени, може да изчезва незабелязано и да разплита тайни конспирации. Тук именно се нарежда и екранната му половинка - красива адвокатка, изиграна от Розамунд Пайк, която е била момиче и на Агент 007 в "Не умирай днес".

Това, което липсва на сюжета, са реалните екшън сцени. Режисьорът Кристофър Маккуори ("Операция Валкирия" и носител на "Оскар" за сценария на "Обичайните заподозрени") ни оставя да очакваме най-лошото, но противниците, с които се сблъксва Ричър, изненадват с непохватността си, която на места дори изглежда пародийна. Продукцията напомня повече на киното, което се правеше в Холивуд по време на Студената война. За това допринася и противникът на Джак Ричър, който естествено е руснак и представя нацията като ходещи зомбита, които плячкосват другите държави.

Иначе в „Джак Ричър“ Маккуори разчита на добър актьорски състав. Ролята на злодея Зак е поверена на Вернер Херцог, който умее да бъде неприятен тип на екрана, въпреки че в екранизацията е спестена предисторията на персонажа му.

Все пак не са ни лишили и от любопитни моменти със свежи за жанра лафове, за които принос има и присъствието на Робърт Дювал. И така до финала, в който се появява нотка в повече от необходимата патетика, носеща отново характерния нафталинов нюанс за кино от миналия век.