След 10 години

Казват, че когато една банда се върне към корените си и най-старите си албуми, тя е загубила вдъхновение в настоящето и отчаяно търси вратичка към преоткриването на бъдещето.

 

В този смисъл събирането на големите банди за серия концерти, без да свирят нов материал, е начинът самоизяждащата се музикална индустрия да отложи стремителното си падение надолу по време на кризата.

 

„Решихме, че сме много по-отвратени и отегчени от поп музиката, отколкото един от друг“, отсякоха Limp Bizkit и изкъртиха публиката на серия концерти из цяла Европа.

 

Вчера бяха и в България на Rock the Balkans, където свириха след Skre4, Manga, Saga и Queensryche.

 

Концертът им, включващ всички хитове от ранната им дискография и няколко от последните два албума, едва ли ще ни помогне да закрепим настоящето, и след кризата да станем едни по-праведни фенове в бъдещето.

 

Със сигурност обаче ни показа, че е имало едно по-добро минало, и ни върна в него с енергията на експлодираща машина на времето.

 

Концертът на бандата беше толкова зрелищен, задъхан и мощен, че ако някога някой е имал каквито и да било емоционални преживявания, които свърза в музиката в края на 90-те, с бума на неометъла у нас, с алтернативните партита, на които сме влизали без лични карти и с разтуптяните сърца на всяка песен, то вчера за 2 часа последните 10 години и усещането за реалност се изпариха.

 

И нямаше никакво значение дали са важни Bizkit като група, дали ни е кефила музиката им, колко е абсурдна смесицата на хедлайна преди тях, колко е абсурдно и повторното им събиране в редицата с Biohazard, Faith No More, Spice Girls, Take That...

 

Важното беше, че в залата имаше няколко хиляди фенове, дошли, за да се срещнат с Фред Дърст, Уес Борланд, DJ Lethal. А както каза Фред, и тримата на сцената бяха там да срещнат тях.

 

Малко след 22,00 часа на сцената прозвучаха първите акорди на My Generation. Последваха Show Me What You Got, Break Stuff, My Way, Nookie.

 

И всичко се случваше като насън.

 

Погото, потните момчета с червени шапки, крещящите момичета с тесни потничета и смъкнати панталони. Фред, подскачащ и кършещ се на сцената с типичните си движения, тътенът на цялата зала, която крещи с цяло гърло всяка дума от всяка песен.

 

Моментът, в който извадиха на сцената 10 души от първите редици, и всички заедно с Фред пяха, прегръщаха се и поне отстрани изглеждаха най-щастливите фенове в целия свят в точно тези 2 минути.

 

Тишината и тъмнината, в която в чест на Майкъл Джексън звучи смехът от Thriller. Бисовете Behind Blue Eyes и Rollin'. Последната Take A Look Around, на която Фред казва: “Искам всички да седнете” и няколко хиляди човека сядат на земата, след което едновременно скачат като изстреляни от удара на касата, светването на прожекторите, акорда на китарата.

 

Последният припев. Виковете и еуфорията в очите на всеки един в залата, благодарността в погледите на всички от бандата.

 

Разтуптяното ми, развълнувано сърце, което бавно се вразумява и връща ритъма на 10 години по-възрастен човек.

 

Светлините по улиците, тихата делнична вечер, мокрите пътища. 2009...

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.