Без ток, вода и топлина: В Киев се опиват да оцеляват при минус 20°C (СНИМКИ)

Снимка: Reuters

16 / 17

Ток има по половин час на три денонощия, а навън е минус 20°C. Киев се бори за оцеляване в тази страшна зима, докато Русия не спира да бомбардира, подлагайки хората на невъобразимо престъпление, подобно на геноцид.

Баба ми често казваше: ако преживеем зимата, значи ще поживеем още малко. Тя принадлежеше към поколението от средата на 20 век, в живота си преживя депортация с две малки деца от Литва, години на война, глад и студ, разказва пред "Дойче Веле" Лариса Денисенко, украинска писателка, журналистка и правозащитничка.

На мен, като дете, ми се струваше, че това е поговорка на възрастен човек, която действа като заклинание: преживеем ли зимата – ще живеем и още. Вероятно едва сега осъзнавам какво точно е имала предвид - сега, когато преживявам времена на студ, пронизващ до костите, и се тревожа за състоянието на онези, които зависят от мен. Да, тогава бяха страшни времена, а повечето хора, за разлика от днешните, не бяха и чували за комфорт - ние сме разглезени от удобствата и уюта, затова и студът ни засяга емоционално по-силно.

Без светлина, топлина и вода

Често пъти, когато разговаряме с чуждестранни партньори и те ни питат как се чувстваме в Украйна, усещаме неразбиране. Но някои неща просто не могат да бъдат разбрани, дори при наличие на силна емпатия, щом като липсва физически и емоционален опит от подобно преживяване.

Средната температура в апартаментите в Киев при слабо, но все пак съществуващо отопление, е около +12°C. Но има жилища, където изобщо няма отопление и там е +5°C. А има и още по-лошо. На улицата през нощта е до -25°C. Дори при +12°C в апартамента, моите възрастни родители, които са на почти 90 години, моментално се разболяха, въпреки че не са сами, а са добре облечени и обгрижвани. Просто на възрастния човек му е по-трудно да задържи топлината. Какво да кажем за онези, които са останали сами в апартамент и са напълно зависими от наличието на ток?

Майки поставят за децата си палатки в стаите – може би тази толкова ужасна реалност ще остане в спомените им като игра. В кухните се нагряват огнеупорни тухли, които след това бавно отдават топлината. Зарядни станции? Не всички могат да си ги позволят, а понякога те не бива да се ползват, защото в старите къщи има стара електроинсталация. Батериите не издържат и експлодират, а ремонтът на всичко това е изключително труден. Ток няма средно по 19 часа в денонощие – но това все още е добър сценарий, защото често пъти е много по-лошо: включва се само за половин час на три денонощия, а след това отново те поглъща тъмнината. Понеже няма ток, помпите също не работят, така че няма и вода.

Младите и здравите го понасят по-лесно, а останалите?

Липсата на светлина се отразява на нервната система, на емоциите, намалява дееспособността. Въпреки това, човек все пак трябва да заведе детето си на детска градина или да го остави само вкъщи, за да отиде сам на работа, дори ако трябва да стане в два часа през нощта, за да изпере дрехи, да свари вода за термоса, да приготви нещо за ядене, да се измие и да изведе кучето.

Болестите и необходимостта от операции или от химиотерапия също не са изчезнали, а въпросът как да осигуриш ток на човек, който няма да оцелее, ако е на системи, хем те мобилизира, хем те води до отчаяние. Всичко това често действа сковаващо: човек сякаш замръзва и се опитва да съхрани силите си, доколкото това е изобщо възможно. От друга страна, се ражда желанието да бъдеш социално полезен, да помагаш на другите, да взаимодействаш с тях.

Някои се грижат за самотни съседи, други качват хора от спирките, когато транспортът закъснява, ресторантите затоплят храна, а навсякъде, където има генератори, позволяват да се зареждат зарядни устройства и телефони, в супермаркетите поставят пейки, за да могат хората да си почиват, докато чакат. Хората се събират и обединяват сили. Разбира се, когато става дума за млади, относително обезпечени и сравнително здрави хора, всичко това се понася по-лесно. А как е с останалите?

Русия върши военно престъпление, подобно на геноцид

Да се живее в подобен режим е крайно мъчително и винаги има хора, които не са в състояние да го преживеят, ако не им се окаже своевременна помощ. За мен най-важното не е това светът да ни съчувства – има толкова много болка и смърт, които остават незабелязани. Аз бих искала светът да разбере, че Руската федерация извършва огромно военно престъпление, което прилича на геноцид. И ако светът не тълкува ставащото именно по този начин, той се превръща в ням и безсилен свидетел на мащабно престъпление.

Наличието на свободно достъпна информация за ставащото не позволява да се скриеш зад малодушния аргумент: „Ние не сме знаели“. Аз пиша, за да се знае. Ние сме много жизнена и изобретателна нация, женим живота, оптимизма, детската радост. Наричат ни непоколебими, устойчиви, несломими - хора, които се надсмиват над ситуацията с остроумни мемета, организират съседски трапези в дворовете на Киев, правят дискотеки в супермаркетите. В представите на света украинците не са идеалните жертви, защото не са сиви, не са бедни, не са покорни, а кадрите от живота в Киев понякога не изглеждат толкова зрелищни, тежки и страшни.

Просто това е нашият украински начин да се справяме с това, което ни се случва, и не ни е лесно. Това е опит да се чувстваме живи, да живеем според характера си, независимо от престъплението, което извършват срещу нас руснаците. Ние, украинските мъже и жени, тук и сега сме жертви на руските военни престъпления, които не могат да бъдат игнорирани. Тук сме и за да помагаме на жертвите.

Лариса Денисенко е украинска писателка, журналистка и правозащитничка