Какво може да научи Тръмп от кръстника на политическия реализъм?

Международната политика, както и всяка политика, е борба за власт. Ханс Моргентау написва това изречение, седейки на бюрото си в Чикаго в зората на Студената война – момент, в който Съединените щати и Съветският съюз се впускат в неограничено съперничество за глобално господство. Трудът на Моргентау, озаглавен "Политиката между нациите" (Politics Among Nations), бързо се превръща в най-широко използвания учебник по международни отношения в Съединените щати. Той предоставя интелектуална рамка – реализма, – която служи за ориентир на поколения учени и политици.

Макар че много неща са се променили през близо осемте десетилетия, изминали от публикуването на най-значимия труд на Моргентау, основните принципи остават непроменени. Човешката природа – която според Моргентау е движещата сила в борбата за власт – си остава същата. Държавите продължават да бъдат най-значимите субекти в международната система и да се конкурират за влияние. Великите сили продължават да определят хода на историята. Голяма част от съвременния свят сякаш потвърждава изводите на Моргентау: опитите на Русия да установи сфера на влияние в Източна Европа, стремежът на Китай към хегемония в Източна Азия и възраждането на Доктрината "Монро" от страна на САЩ в Западното полукълбо – всичко това свидетелства за трайното предимство на националните интереси пред моралните стремежи и международните норми. За мнозина приносът на Моргентау се изчерпва с определянето на властта като ключов фактор, обуславящ поведението на държавите. Този прочит обаче пропуска едно от основните му наблюдения: макар хората да са склонни да максимизират властта си, те същевременно са и морални същества, които се стремят да ограничават собствената си власт. Трудовете на Моргентау разкриват диалектика между властта и морала – две понятия, които на пръв поглед изглеждат несъвместими, но на чието помирение той посвещава целия си живот. Далеч от това да романтизира властта, Моргентау осъзнава необходимостта тя да бъде обуздана.

Като имигрант, избягал от нацистка Германия и дължащ живота си на Съединените щати, Моргентау отправя конкретни послания към своите съграждани американци. Макар да призовава САЩ да защитават жизненоважните си интереси чрез поддържане на благоприятен баланс на силите в ключови региони, той същевременно настоява страната да използва мощта си разумно и предпазливо. Моргентау разглежда Съединените щати като единствената държава, която притежава както капацитета, така и волята да се бори в името на висши ценности – ценности, на които, според него, властта трябва да служи. Той е твърдо убеден в необходимостта от запазване на американската мощ като средство за възпиране на насилието и фанатизма, на които е бил подложен. И все пак той се опасяваше, че прекомерното разрастване на американското влияние може да подкопае основите на тази мощ. За Моргентау това би било трагедия за човечеството, пише Foreign Affairs.

Вероятно никое правителство не е тълкувало идеите на Моргентау по-погрешно от втората администрация на Тръмп. Нейните представители изпитват удоволствие от използването на военна сила по целия свят – от Иран до Венецуела и Карибите – като същевременно отхвърлят опасенията относно евентуални военни престъпления и отправят заплахи към дългогодишни съюзници. Стивън Милър, заместник-началник на канцеларията на Белия дом, олицетвори възгледите на Тръмп, когато през януари се позова на „железните закони на света“ – свят, „управляван от силата“, „управляван от насилието“ и „управляван от мощта“.

Някои анализатори също така погрешно свързват действията на администрацията на Тръмп с реализма. Например, в обширна статия в списание „Ню Йорк Таймс“ (The New York Times Magazine) се появява заглавието:

"Теорията, която дава на Тръмп картбланш за агресия".

Това е разбираемо, тъй като администрацията на Тръмп многократно е твърдяла, че действията ѝ се основават на "гъвкав реализъм"." Но всеки прочит на реализма, който не отчита моралните измерения на теорията на Моргентау, е едновременно погрешен и опасен. Когато Съединените щати ограничават собствената си мощ – спазвайки международните норми, консултирайки се със съюзници и партньори и използвайки силата си в името на висши ценности – другите държави възприемат американското влияние по-благосклонно, което спомага за неговото запазване. Ако обаче действията на Вашингтон се освободят от тези ограничения, останалите страни вече няма да се съобразяват с американските прерогативи, а светът ще стане по-опасно място.

Завръщането към основите на реализма – към човека, който въвежда тази интелектуална традиция в САЩ – е от критично значение. Ако Моргентау можеше да наблюдава настоящия момент от историята на САЩ, той вероятно би заключил, че страната е прекалила с усвояването на уроците му за значението на мощта, допускайки грешката да я приравни единствено към използването на сила. Той би посочил необходимостта от извеждане на моралните въпроси на преден план и възстановяване на нормативните ограничения върху упражняването на власт. Също така той би предупредил срещу външни ангажименти, които подкопават американската демокрация – източника, от който черпи сила самата държава. Именно тези уроци ще помогнат на Съединените щати да се ориентират в епоха на засилена конкуренция между великите сили – епоха, в която възможността за грешка е минимална, а цената на един погрешен ход може да бъде катастрофална.

Моргентау е роден в еврейско семейство от средната класа в Южна Германия през зимата на 1904 г. Неговият консервативен и авторитарен баща, Лудвиг, възпитава единственото си дете да почита монархията и да се гордее с постиженията на страната си. Детството на Моргентау би могло да протече като това на срамежливо, но надарено момче сред самоуверена буржоазна общност, но поражението на Германия в Първата световна война и възходът на антисемитизма насочват живота му в коренно различна посока.

През 1922 г., като един от най-добрите ученици в гимназията, Моргентау е избран да произнесе реч пред съучениците си и съгражданите си по време на публична церемония в чест на патрона на училището. Когато започва да говори, той забелязва, че някои хора са му обърнали гръб, а други си запушват носовете пред този „смърдящ евреин“. Моргентау довършва изказването си, но докато напуска площада, съучениците му го засипват с антисемитски обиди и го заплюват. Само няколко месеца по-късно Хитлер пристига в родния град на Моргентау – Кобург – заедно със стотици щурмоваци, които нападат протестиращи, докато полицията наблюдава безучастно. Скоро Кобург придобива печалната слава на първия град, избрал нацистите за свои управници.

Моргентау напуска Кобург с надеждата да стане писател или поет, но е принуден да се насочи към правото, след като хиперинфлацията съсипва финансовото състояние на семейството му. По време на стажа си при Хуго Зинцхаймер – виден ляво ориентиран адвокат, специализиран в трудовото право – той става свидетел как консервативни съдии подкопават Ваймарската република и подпомагат онези, които се стремят към нейното унищожение. По-късно, в своята интелектуална автобиография, Моргентау отбелязва, че това го е довело до заключението, че "решаващото не са били достойнствата на различните правни тълкувания, а разпределението на политическата власт". Борбата за власт е била неизбежна. С влошаването на условията за живот на германските евреи, той бяга в Женева, за да преподава право. За съжаление, Швейцария се оказва недостатъчно далеч; след като Хитлер идва на власт в Германия, студентите започват да бойкотират лекциите му, тъй като не желаят да изучават германско право, преподавано от евреин. След това той си намира преподавателско място в Мадрид, но е принуден да напусне заради Гражданската война в Испания. Скита из Европа, преди да пристигне в Ню Йорк през 1937 г. като бежанец без пукната пара. Тъй като е наблюдавал възхода на фашизма отблизо, Моргентау е шокиран да установи, че толкова много американци вярват, че човешката природа е по същество добра, че мирът е нормалното състояние на човечеството, а историята – поредица от стъпки към прогрес.

В Ню Йорк, а по-късно и в Канзас Сити, Моргентау започва да изпитва тревога, докато Съединените щати наблюдават как нацистка Германия се превъоръжава, анексира Австрия и нахлува в Чехословакия. Според него неразбирането на човешката природа е в основата на сляпата вяра на западните демокрации в международното право и Обществото на народите. Това ги тласка по пътя на най-малкото съпротивление – политиката на „умиротворяване“ спрямо Хитлер – и ги отвежда право в моралната бездна.

Потресен от падането на Франция през 1940 г., Моргентау започва да пише първата си книга на английски език. В нея той оспорва убеждението на американците, че методите на природните науки могат да обяснят социалния свят и че чистата сила на разума в крайна сметка ще премахне конфликтите. В труда си „Научният човек срещу политиката на силата“ (*Scientific Man vs. Power Politics*), публикуван през 1946 г., той твърди, че рационализмът и либерализмът погрешно тълкуват природата на човека, природата на света и самата същност на разума. Хората имат не само рационални потребности, но и ирационални импулси, които не могат да бъдат преодолени чрез логически доводи. Човешкият „копнеж за власт би могъл да бъде задоволен само... ако човекът стане като Бог“. Държавите, подобно на хората, се стремят да максимизират властта си една над друга, което прави конфликтите неизбежни.

Варварство и цивилизация

Лесно е да се разбере защо мнозина погрешно възприемат Моргентау като апологет на „реалната политика“ (realpolitik) – наследник на фигури като Макиавели или Бисмарк. В крайна сметка, той поставя силата в центъра на своя анализ. Но никога не я е романтизирал. Както пише в едно лично писмо:

"Аз съм анализатор на националната държава и на силата, като многократно съм подчертавал техните отрицателни морални измерения".

Личният досег на Моргентау със силата го е научил, че необузданият стремеж към нея води до катастрофа. Той е разбирал, че са необходими нормативни и морални ограничения. Моргентау е имал по-малко толерантност към онези, които не са успявали да съгласуват властта с морала, отколкото към онези, които са подценявали значението на властта. Въпреки че универсализмът и идеализмът на президента Удроу Уилсън го правят една от любимите мишени на Моргентау, той го предпочита пред макиавелистки принц: „Провалът на Уилсън е поне провал на величието, на твърде грандиозна визия. Никой не би казал същото за епигоните на Макиавели.“ По подобен начин той критикува британския историк и политически теоретик Е. Х. Кар, чийто морален релативизъм го е накарал да се застъпва за умилостивяване на Хитлер. Кар, пише той, „няма трансцендентна гледна точка, от която да наблюдава политическата сцена и да оценява феномена на властта“. Въпреки че и двамата мъже са смятани за ключови реалистични мислители, Моргентау унищожително заключава за Кар, че "опасно е да си Макиавели. Катастрофално е да си Макиавели без добродетел" – тоест, пагубно е да се практикува политика на властта без умения и преценка.

Непосредствено след Втората световна война обаче той вярва, че ограниченията на борбата за власт са достигнали най-слабата си точка от появата на съвременната държавна система. Хитлер се е опитал да унищожи цял народ и както силите на Оста, така и съюзниците са бомбардирали градове безразборно. Въпреки че Моргентау вярва, че съюзниците са морално оправдани да предприемат подобни действия, за да победят геноциден режим, той все пак се опасява, че борбата за власт е на път да стане безгранична. В ядрената епоха, ако не се възстановят тези морални бариери, това може да означава края на човечеството.

Добрата борба

Репутацията на Моргентау като безкомпромисен човек отдавна замъглява моралното ядро ​​на неговия реализъм. Той е недвусмислен, че властта трябва да бъде средство за постигане на цел – „опит за реализиране на морални ценности чрез политиката“. Той осъзнава, че максимизирането на властта само по себе си е едновременно разрушително и безсмислено, твърдейки, че „една нация трябва да преследва интересите си в името на трансцендентна цел, която придава смисъл на ежедневните операции на външната ѝ политика“. Според него Древна Гърция и Рим са запомнени, защото тяхната власт е служила на цел, която е надживела империите им: атинската демокрация и философия, римското право и републиканското управление. Докато се асимилира и отглежда семейство в Чикаго, Моргентау започва да вижда Съединените щати като наследник на тази традиция. Приносът на страната към света и източникът на нейната сила се крие в нейната демокрация и граждански живот. Реалистичният подход – такъв, който разумно упражнява властта в чужбина – е най-подходящ за защита на американския експеримент у дома, позволявайки на американците да живеят в свобода и сигурност, като същевременно предлага пример за подражание на други страни. С други думи, американската власт трябва да бъде обвързана с цел – цел, която страната изпълнява „като светлина, която привлича чужденци, а не като пламък, който да се разпространява по целия свят“. Това не е просто наблюдение на безпристрастен учен. Съединените щати бяха приели Моргентау, когато никоя друга страна не би го направила, и това беше място, където имигранти като него можеха да се издигнат до върха на своите области. Към 60-те години на миналия век Моргентау вижда, че американската мощ е изправена пред заплаха, създадена от самите него. Той започва да развива дълбоки опасения относно американската намеса във Виетнам, предупреждавайки още през 1961 г., че тя може да се превърне в тресавище, напомнящо за войната на Франция в Алжир. Две години по-късно, когато сблъсъците между южновиетнамското правителство и протестиращите се засилват, Моргентау призовава Съединените щати да се изтеглят. Той изгражда опозицията си на реалистични основа, твърдейки, че комунистическото превземане на Виетнам няма да повлияе на баланса на силите в Азия, като по този начин отхвърля теорията за доминото, която твърди, че комунизмът ще се разпространи неумолимо навън, след като получи регионална опора.

Последвалите администрации пренебрегнаха предупрежденията на Моргентау и вместо това въвлякоха Съединените щати още по-дълбоко във войната. Той започна да изпитва силно недоволство от начина, по който американските политици изопачават неговите тези за природата на властта, и се включи в обществения дебат с нова енергия. На многолюден митинг в „Медисън Скуеър Гардън“ в Ню Йорк през юни 1965 г. той предупреди, че една партизанска война може да бъде спечелена единствено чрез безразборно избиване на южновиетнамското население – действие, което би разрушило моралните устои на самите Съединени щати. По-късно същия месец Моргентау влезе в дебат по националната телевизия със съветника по националната сигурност на президента Линдън Джонсън – Макджордж Бънди. Той започна с израз на своето морално възмущение:

"Противопоставям се на настоящата ни политика във Виетнам – по морални, военни, политически и общоинтелектуални съображения." Според Моргентау най-големият риск от войната е "рискът за самите нас, за нашата мисия по света, за самото ни съществуване като обособена нация". 

Пропиляно наследство

Войната във Виетнам потвърди убеждението на Моргентау, че властта, лишена от морални съображения, неизбежно води до прекомерни и пагубни амбиции. Тя доказа, че за Съединените щати е в собствен интерес да налагат ограничения върху действията си – ако не за друго, то поне за да избегнат катастрофа. В по-дълбок план Виетнам показа, че външнополитическите авантюри могат да имат обратен ефект: те отслабват американската демокрация и обществената спойка, като в крайна сметка подкопават международния авторитет на страната.

Външнополитическите действия на втората администрация на Тръмп направиха тези изводи особено нагледни. За неговите представители въпросите на морала са скъпоструващо странично занимание – територия на наивни идеалисти, които не разбират как функционира светът. Белият дом многократно прибягва до военна сила: атакува плавателни съдове в Карибския басейн, отвлича венецуелския президент Николас Мадуро, налага блокада на Куба и води война срещу Иран. Отправяни са заплахи за военни действия дори срещу Канада и Дания – двама от дългогодишните съюзници на страната.

Американската демокрация, вместо да служи като „светлина, привличаща чужденци“, бързо се превръща в поучителен пример за това как не бива да се постъпва. Втората администрация на Тръмп подкопа основите на американската мощ чрез атаки срещу съдебната система, медиите и университетите. Тя безцеремонно и с охота премахна всякакви механизми за контрол върху властта си. Нападенията срещу институциите и агресивната външна политика са тясно свързани: администрацията не само не потърси разрешение от Конгреса за войната срещу Иран, но дори не сметна за нужно да обоснове действията си пред американския народ, преди да нанесе ударите. Администрацията на Тръмп има погрешна представа за самата същност на властта. Президентът на САЩ Доналд Тръмп оправдава агресията си, позовавайки се на „железните закони, които винаги са определяли глобалната мощ“. Моргентау едва ли би определил това като реализъм. Той твърди, че "превъзхождащата мощ не дава никакво право – нито морално, нито правно – да се използва тази сила за всичко, на което тя физически е способна". Администрацията на Тръмп, напротив, изглежда вярва, че ако не използваш силата, с която разполагаш, значи я пропиляваш.  Според Моргентау администрацията на Тръмп не разбира самата същност на властта. Тя не бива да се отъждествява с военна мощ, а трябва да се разглежда като сложна психологическа връзка. Истинската власт, настоява Моргентау, се корени в способността да се влияе върху една държава чрез съгласие, а не чрез принуда. От тази гледна точка използването на сила е не върхът на политическата власт, а нейното пълно отсъствие. Войнствеността на администрацията на Тръмп всъщност разкрива нейната слабост: актовете на агресия по целия свят са признание за неспособността ѝ да влияе върху събитията чрез други средства. Макар че Моргентау израства, възпитаван в държавническото изкуство на Бисмарк, впоследствие той започва да се възхищава на Ейбрахам Линкълн повече от на всеки друг – дотолкова, че към края на живота си дори се опитва да напише книга за него. В лицето на Линкълн Моргентау вижда един рядък тип лидер: такъв, който никога не е бил обладан от властта, а напротив – самият той я е владеел и, в крайна сметка, я е подчинил на висши ценности. Днес, точно както и в разгара на Виетнамската война, Моргентау би възприел задачата си като възвръщане на морала и етиката на полагащото им се място, като същевременно би подчертал необходимостта властта да насочва света към справедливост.