Защо Германия не може да изостави Украйна?

Престъпленията на нацистка Германия срещу милиони украинци налагат на Берлин специално задължение към Киев – задължение, което както крайнолевите, така и крайнодесните пренебрегват. След като през 2025 г. Съединените щати съкратиха военната си помощ с 99 процента, Германия се превърна в най-важния поддръжник на Украйна. Нейната бюджетна, военна и хуманитарна помощ – предоставяна както двустранно, така и чрез Европейския съюз – днес е от решаващо значение за оцеляването на Украйна. През 2025 г. Германия беше най-големият самостоятелен доставчик на военна помощ за Украйна, а в бюджета ѝ за 2026 г. за страната са предвидени рекордните 11,5 милиарда евро (12,8 милиарда долара). Освен това, от 2022 г. насам Германия е предоставила временна закрила на около 1,3 милиона украинци, пише за TNI д-р Андреас Умланд, експерт по политики в Европейския институт за политики в Киев (EPIK), анализатор в Стокхолмския център за източноевропейски изследвания към Шведския институт за международни отношения. Това партньорство обаче е ново, а бъдещето му – несигурно. До 2014 г. основният партньор на Берлин в Източна Европа беше Москва. До 2022 г. – въпреки че Русия вече водеше война срещу Украйна – Германия поддържаше по-голямата част от енергийното си сътрудничество с Русия, включително двата газопровода "Северен поток". Много германци все още желаят възстановяване на приятелските отношения и икономическите връзки с Русия на Владимир Путин.

Днес 12-годишният дебат в Германия относно това как да се гарантира "мир в Европа"се диктува от радикално лявата партия Съюз на Сара Вагенкнехт (BSW) – преименувана през октомври 2026 г. на "Съюз за социална справедливост и икономически разум" – и от крайнодясната партия "Алтернатива за Германия" (АзГ), както и от редица псевдопацифистки обществени интелектуалци. Въпреки че Украйна е жертва на експанзионистична война, тези партии и милионите им последователи твърдят, че тя не заслужава по-нататъшна германска подкрепа. Под прикритието на стремеж към мир, те всъщност прокарват интересите на една неоимпериалистическа Русия.

Възходът на АзГ – понастоящем най-популярната политическа партия в Германия – пренесе тези идеи от сферата на обществения дебат в полето на реалното политическо прокарване. На 14 октомври 2026 г. парламентарните групи на "Алтернатива за Германия" и "Съюз Сара Вагенкнехт" (BSW) в новоизбрания ландтаг на Саксония-Анхалт – които заедно държат 44 от общо 83 места – приеха предложение, озаглавено "Мирни преговори вместо разрастване на войната в Украйна". В него се настоява за прекратяване на военната и нехуманитарната финансова подкрепа от страна на Берлин за Украйна, както и за отмяна на санкциите срещу Русия, като се изхожда от идеята, че тези отстъпки биха довели до спиране на огъня.

На практика подобна политика в най-добрия случай би довела до руски "мир на победителя" (Siegfrieden), съпроводен от частична или пълна капитулация на Украйна. В най-лошия случай тя би разчистила пътя за руска офанзива дълбоко в територията на Украйна, водеща до прогонване, депортиране, изтезания или убийства на още милиони украинци.

Първият сценарий вече отчасти се реализира, тъй като други държави – начело със САЩ – преустановиха помощта си. Евентуално оттегляне от страна на Германия обаче би имало съвсем различен характер. То би тласнало към бездната народ, който преди по-малко от век беше сред основните жертви на водената от Германия тотална война на Изток. През 1987 г. Ралф Джордано, оцелял от Холокоста, определя нежеланието на следвоенна Западна Германия да се изправи пред нацистките престъпления и да накаже извършителите им като "втора вина" на Германия. Днешният морален срив сред мнозина влиятелни германци може един ден да остане в историята като "трета вина".

В периода между 1941 и 1944 г. Украйна се намира в центъра на водената от нацистка Германия война за унищожение. Както отбелязва историкът Тимъти Снайдър – по това време в Йейлския университет, а понастоящем в Университета в Торонто – по време на конференция в германския Бундестаг през юни 2017 г.:

"Целта на Втората световна война, от гледна точка на Хитлер, е била завладяването на Украйна".

Нидерландският историк Карел Беркхоф определя Райхскомисариат Украйна като "най-голямата колония на Третия райх". Неговият фундаментален труд „Жътва на отчаянието“ (Harvest of Despair) описва режим на терор, който превръща страната в нещо подобно на огромен концентрационен лагер.

Данните за броя на загиналите вследствие на германското нападение над Украйна варират в зависимост от методологията на изчисление, но във всички случаи са потресаващи. Според "Енциклопедия на Украйна" (Encyclopedia of Ukraine), на украинска територия са убити "над 5 265 000 цивилни граждани и военнопленници", сред които около 900 000 украински евреи. В същата реч пред Бундестага Снайдер попита защо „не винаги се помни, че 6,5 милиона жители на Съветска Украйна са загинали в резултат на германската окупация“. Повече от 2 милиона украинци са депортирани в Райха като принудителна работна ръка, а окупаторите унищожават 714 града и 28 000 села, оставяйки около 10 милиона души без дом.

Тези престъпления създават трайни задължения.

Следвоенният девиз на Германия "Никога повече" не може да означава единствено, че германците никога повече не бива да започват война. Той трябва да означава също така, че никога повече не бива да проявяват безразличие към един народ, който Германия някога се е опитала да пороби, а днес е жертва на поредната завоевателна война. На 9 октомври 2026 г. Бундестагът изрично призна тези задължения, като прие предложение от управляващите християндемократи и социалдемократи, потвърждаващо "специалната историческа отговорност на Германия към Украйна". В паралелно предложение на опозиционната партия "Зелените" се посочва, че "Германия носи специална историческа отговорност за Украйна и за мира в цяла Европа". Нито една парламентарна група не гласува „против“ някое от предложенията, но голямата крайнодясна фракция "Алтернатива за Германия" се въздържа и при двата вота.

Германският ляво ориентиран "миролюбив лагер" също предпочита да пренебрегва тази история, чувствайки се задължен преди всичко към Русия – която също е била жертва на нацистите. Още през 2017 г. Снайдер предупреди, че "руската външна политика разглежда германското чувство за отговорност към руснаците, а не към украинците като ресурс, който може да бъде използван за манипулация". Днешните псевдопацифисти – съзнателно или не – подсилват този механизъм.

През февруари 2023 г. Вагенкнехт и феминистката Алис Шварцер публикуваха "Манифест за мир", в който призоваха германския канцлер „да спре ескалацията на доставките на оръжие“. На последвал митинг в Берлин Вагенкнехт разкритикува "безкрайната война на изтощение", подхранвана от "все нови и нови оръжия" – визирайки оръжията за Украйна, а не за Русия. В навечерието на Конференцията за възстановяване на Украйна през юли 2025 г. тя настоя, че "занапред не бива да се отпускат повече средства от германските данъкоплатци". По време на предизборна кампания в Берлин през май 2026 г. тя определи като безумие факта, че "пилеем милиарди и милиарди, за да подкупваме Зеленски и неговата клика".

Партията „Алтернатива за Германия“ (АзГ), която има множество връзки с Москва, изразява позицията си още по-директно. През март 2023 г. нейният съпредседател Тино Хрупала заяви пред Бундестага, че Германия трябва да стои настрана, "тъй като това не е нашата война". През октомври 2026 г. другата съпредседателка на партията, Алис Вайдел, каза пред списание The Economist:

"Смятам, че е погрешно да продължаваме да финансираме една война, която вече е загубена".

Част от германската интелигенция подготви почвата за това. През април 2022 г. 28 писатели, творци и учени – сред които романистите Юли Це и Мартин Валзер – призоваха тогавашния канцлер Олаф Шолц да не доставя „пряко или косвено повече тежки оръжия на Украйна“. Политологът Улрике Герот определи самоотбраната на Украйна като „война чрез пълномощник“ (proxy war) в интерес на Съединените щати. Бившата телевизионна кореспондентка Габриеле Кроне-Шмалц, която навремето представи анексирането на Крим от Русия през 2014 г. като акт на самоотбрана – заяви пред противоречивия вестник Berliner Zeitung през септември 2025 г.: „Нашата демокрация не се защитава в Украйна“.

Тези активисти пренебрегват онова, което самият Кремъл заявява.

Москва многократно и публично е настоявала за допълнителни отстъпки на украинска територия и суверенитет. Тя отхвърли или игнорира предложенията на Киев за безусловно прекратяване на огъня, както и за взаимен мораториум върху ударите по енергийната инфраструктура и нападенията в Черно море. На 3 април 2022 г. агенция „РИА Новости“ публикува статията на Тимофей Сергейцев "Какво трябва да направи Русия с Украйна?", в която се призовава за "деукраинизация" на страната.

Призивите за бърза сделка също така пренебрегват досегашните действия на Русия. През последните 35 години Москва наруши почти всички споразумения в сферата на сигурността, които е подписала с Украйна, Молдова и Грузия – сред тях са Беловежките споразумения от 1991 г., Будапещенският меморандум от 1994 г., Договорът за приятелство между Русия и Украйна от 1997 г., Истанбулският документ на ОССЕ от 1999 г., Женевското изявление от 2014 г. (на ЕС, САЩ, Русия и Украйна) и Минските споразумения от 2015 г. В тези договорености Москва обещава да зачита неприкосновеността на границите и/или да изтегли войските си от териториите на трите държави. Три десетилетия на безнаказаност за нарушаването им подготвиха почвата за най-мащабната война в Европа след 1945 г.

Германия, повече от всяка друга държава, би трябвало да знае до какво води политиката на умиротворяване спрямо една експанзионистична диктатура. Както отбелязва Снайдер през 2017 г.:

"Германия не може да си позволи да прави грешни преценки относно ключови моменти от своята история".

Собствената ѝ история на агресия и геноцид срещу украинците налага засилване – а не намаляване – на германската военна и финансова подкрепа за самоотбраната на Украйна.