Историята на Сергий и Лариса: Съпрузи се срещнаха след години раздяла заради войната (СНИМКИ)

Reuters

2 / 6

Лариса Риндова бързаше за среща със съпруга си, сякаш отиваха на първа среща - с грим на лицето и парфюм, напръскан още в колата.

Това беше първият път, в който тя виждаше 68-годишния Сергий от четири години и половина насам - време, което той прекара в капан, заедно с други хора, в окупирания от Русия град Олешки в Южна Украйна, разказва Ройтерс.

"Не мога да повярвам, че си тук“, повтаряше 72-годишната Лариса, докато спиралата ѝ се разтичаше от сълзи след прегръдката им пред болница в Киев. "Честно казано и аз самият не мога да повярвам“, отвърна Сергий.

За последен път двамата се бяха виждали през 2022 г., когато Лариса избяга в Англия при сина им – три месеца след началото на окупацията, последвала пълномащабното руско нахлуване в Украйна.

Сергий остана, за да пази семейния дом, но се оказа блокиран в град, осеян с руски мини и изправен пред задълбочаваща се хуманитарна криза.

"Надявахме се на нещо по-добро. Оказа се, че стана "по-добре“, вметна мъжът саркастично.

Жителите на Олешки разказват как са преживели постоянни атаки с дронове, както и липса на ток и отопление. Ситуацията се влоши още повече тази пролет, когато доставките на храна спряха.

Сергий успява да напусне града на 30 октомври заедно със стотици други жители. Евакуацията се осъществи по време на примирие, за чието договаряне съдействаха първата дама на САЩ Мелания Тръмп и папа Лъв XIV.

Въпреки радостта от срещата с Лариса и перспективата отново да бъде заедно с трите си деца и шестимата си внуци, бягството от Олешки се оказа за Сергий изключително тежко и болезнено преживяване.

"Сърцето ти се къса при мисълта, че оставяш всичко зад гърба си. Как е възможно? Домът ти, семейството ти, гробището – всичките ти близки са там. Как тогава ще посещаваш гробовете им и ще се грижиш за тях?“, пита се мъжът.

Олешки е зона на смъртта

Докато евакуираните от Олешки биват превозвани с автобуси и самолети през окупираните територии, Русия и Беларус, Лариса поема на собствено 2000-километрово пътешествие, за да се срещне със Сергий и да го върне със себе си във Великобритания.

"Колко изтощен изглежда. Трудно е да го разпознаеш", казва Лариса, когато вижда първите снимки на съпруга си, пресичащ границата към Украйна.

Серфий описва Олешки като "зона на смъртта“, където животът под окупация може да зависи от настроението на отделен руски войник.

Той оцелява благодарение на хуманитарна помощ, която е успял да натрупа по време на окупацията - юфка, зърнени храни, понякога консервирано месо и риба. Опитвал се е да си приготвя плоски питки от брашно, запасено още преди войната, което обаче било пълно с хоботници (вредители по зърното).

"Някъде около април (тази година) хората, които ни носеха храна - двама мъже - починаха. След това всички доставки на храна напълно спряха. Нямаше нищо“, разказва Сергий, докато пие кафе в заведение в Киев.

Местните жители споделяли каквото имали. Някои поемали риска да изминат опасния 20-километров път пеша или с велосипед до Раденск, за да си набавят провизии. Оскъдните запаси се продавали на силно завишени цени.

В местната болница свършиха запасите. В моргата се трупаха тела, тъй като съдебните медици отказваха да поемат риска да пътуват до града, за да извършват аутопсии.

"Телата просто лежат там, всичко течеше. Когато съседът ми почина, аз пренесох тялото му вътре – миризмата беше направо ужасяваща. Не дай си Боже“, разказва Сергий.

Друга съседка го помолила, ако бъде убита, да я погребе в собствения ѝ двор.

Сергий сподели, че вероятно нямаше да напусне града, ако не беше организираната евакуация. По всички пътища, а дори и в самия град, бяха заложени мини.

"Доколкото разбирам, те (руските войски) са имали една цел: да минират всичко, за да държат нещата под контрол. В Олешки загинаха много хора. Някой излиза да набере джанки и се взривява. Друг вдига гъба или ядка и стъпва на мина", добавя евакуираният.

Сергий отбеляза, че руските войски са "свършили добра работа по разчистването“, за да създадат определено впечатление преди началото на организираните евакуации. По пътя той не видя нито една изгоряла кола.

Той сподели, че е бил сигурен, че би могъл да оцелее още една зима, въпреки тежките изпитания на окупацията и недостига на храна.

Лариса извръща все още влажните от сълзи очи и казва: "Ще го угоя с борш и вареники“.