Джексън е заслужил за малко да мине през Чистилището

Алан Позенер представя в коментар за Die Welt гледна точка към траурната церемония на Майкъл Джексън, която коренно се различава от останалите публикации. Dnes.bg публикува превод на статията без съкращения:

Бедният Майкъл Джексън. В числа поклонението му беше истински триумф – най-голямото медийно събитие в историята. От гледна точка на морала, на изкуството и чисто човешки обаче беше поражение.
 
Танцът около златния ковчег в Лос Анджелис беше полагане на основите на сладникав и кичозен култ към звездата, която се издигна над кича; превръщането в герой на черното движение за равноправие на човек, който се издигна над расата; преобразяване на тайнствената фамилия Джексън в Светото семейство.

Да започнем с кича. Попът и без това минава на милиметър от кича, траурната церемония – също. Трудно е да го различиш в сместа. Йоко Оно беше права, като не направи церемония за убития Джон Ленън, а само помоли за минута мълчание.

Не става въпрос за външната страна на нещата – бяла ръкавица, обшита с пайети, не е кичозна сама по себе си. Но когато братята Джексън отидат с този запазен знак на траурната церемония на по-малкия си брат, това е безвкусица, не е просто кичозно.

Когато на стената на залата са проектирани готически прозорци, това е смешно – като че ли европейското Средновековие държи монопола върху религиозната символика. Но не е кичозно. Не – кичът е фалшиво чувство и това фалшиво чувство срещнахме в този ден в Лос Анджелис.

Имахме един мъртъв мъж, който е прекарал първите 27 години от живота си в опити да се качи на върха на шоубизнеса, а следващите 23 – да потисне факта, че е изчерпал гения си. Който публично говореше за изгубеното си детство, който заклеймяваше неумолимата амбиция на баща си и опита да отстрани с операции неговите генетични следи от лицето си.

Който обаче остана затворен в безграничната амбиция и не можеше да понесе, когато се говореше, че Елвис си остава Краля или че Мадона е заслужила "Грами" за някой албум.

И сега, когато просто лежеше там и вече не можеше да се защитава, семейството му беше стилизирано като крепост на любовта, а животът му – като светъл пример за това как с тежка работа човек би могъл да постигне всичките си мечти.

Имахме човек, който съзнателно създаваше тайнственост около себе си: „Колкото по-дълго време им е необходимо да разберат кой съм, толкова по-известен ще бъда“. Този трик беше научил от Боб Дилън. Но „тъмните дълбоки тайни“, за които Джексън говореше пред биографите си, наистина съществуваха.

Опитът на церемонията да ни накара да ги забравим и да представи Майкъл Джексън чист като сълза беше предателство към човек, който пееше сам за себе си: „I'm bad, I'm bad, you know it!“.

Сега вече тази чиста душа е на небето, подчертаваха всички в хор от трибуната, като че ли не е заслужил поне за малко да мине през Чистилището.

Тук беше човек, успял като поп звезда да събори расовата преграда, защото преди него други са тичали десетилетия срещу нея.

Елвис Пресли от бялата страна, а от черната – Били Холидей, Луис Армстронг, Арета Франклин и Джеймс Браун, ако споменем само най-важните.

Джексън събра плодовете от тази културна битка, така както Барак Обама събра позитивите от онова естествено пресичане на черно и бяло, на което Джексън стана знак и което демонстрира в дуета с Пол Макартни.

Но посмъртно Джексън беше стилизиран като авангард в борбата за граждански права на черните, като че ли не беше изтрил методично всичко черно от външността си, като че ли не се беше женил два пъти за бели жени, които не бяха споменати нито веднъж в цялото фалшиво представление.
 
От един от тези бракове произлязоха две деца – две свидетелства за бъдещето на планетата. Джексън се мъчеше, доколкото можеше, да ги крие от публиката.

В опита да институционализират култа към свети Майкъл и да представят себе си като пазители на Граала, семейството не се посвени да изправи 11-годишната дъщеря Парис, която през сълзи обяви, че е имала „най-добрия татко“.

Това е трагедията на всички дъщери. Нейната частна трагедия сега започва.