Обама и Близкият изток

Речта, произнесена от американския президент Барак Обама пред студенти в Ерусалим, беше определена от колумниста на „Вашингтон поуст” Фарид Закария като триумф по отношение на използваната риторика. Авторът посочва, че най-накрая израелските граждани са били убедени, че президентът на Съединените щати „ги разбира”.

В същото време обаче Обама говори по-безцеремонно по теми като израелската окупация в палестинските територии и необходимостта от възможно най-скорошно признаване на независима палестинска държава, отколкото всеки друг американски президент преди него. Държавният глава пое по най-надеждния (и вероятно единствен) път към мир и палестинска държава, а именно апелирането към съвестта на Израел.

От 40 години насам всички, които се опитват да изкопчат отстъпки от израелска страна, използват като основен аргумент опасностите и заплахите. Тяхното виждане за ситуацията е, че Израел е заобиколен от врагове и единственият начин да намали враждебността е като даде на палестинците това, което искат. В противен случай екстремистите биха направили ежедневието в Израел трудно поносимо.

Този подход в действителност спомогна за мирния процес и беше отправна точка в близкоизточната политика на администрацията на Обама през първия му президентски мандат.

Закария изтъква, че реално през 80-те и 90-те години това е бил единственият вариант предвид международната обстановка. В този период Израел има мощни врагове в лицето на силни арабски държави с респектиращи диктаторски режими като Ирак и Сирия.

По онова време тези страни се ползват с пълната подкрепа на СССР, което ги прави особено опасни противници. Палестинските радикални организации също са в разцвета си и тероризират постоянно цивилното израелско население.

Сега обаче ситуацията е съвсем различна. Съветският съюз не съществува. Ирак и Сирия са далеч от определението „опасни врагове” с възможности да нанасят съществени щети на Израел.

Целият арабски свят претърпя драстична политическа промяна. Вътрешните проблеми са категоричен приоритет и историческата вражда с Израел остава на заден план. Директната конфронтация с водещата сила в региона изглежда последното нещо, с което арабските държави ще се захванат.

А че Израел е доминиращ, може да се види от цифрите. Брутният вътрешен продукт на глава от населението в израелската държава е 9 пъти по-голям в сравнение с Египет, 6 пъти по-голям в сравнение с Йордания и 3 пъти в сравнение с Турция. Разликата със световния петролен лидер Саудитска Арабия е почти 50% в полза на Израел.

Израелският военен бюджет е по-голям от тези на всичките съседни държави, взети заедно. Да не говорим за технологичното ниво на въоръжение. Изградената противоракетна защита пък направи смъртоносните атаки от палестинските територии по-скоро вероятност, отколкото реална заплаха за израелските граждани.
 
В интерес на истината обаче и крайните поддръжници на Израел и тези, настояващи за мир, се обединяват около мнението, че израелската държава все пак е уязвима. Погледната от този ъгъл, ситуацията дава основание на хардлайнерите да не са склонни на особени отстъпки към палестинци и да настояват, че Израел е под постоянна заплаха.

За искащите мир това е доказателство, че постигането на разбирателство с палестинците е жизненоважно.

Но стабилността и сигурността, на които Израел се радва в наши дни, неизбежно променят перспективата. От въпроса за физическото оцеляване сега фокусът на израелците постепенно се измества към теми за социална, политическа и икономическа справедливост, които в миналото просто не стояха на дневен ред.

На пръв поглед разбира се изглежда, че става въпрос предимно за вътрешни работи, но израелските граждани са все по-притеснени за законността на действията на правителството по отношение на палестинските граждани.

Барак Обама изглежда уцели точно тази тънка струна: „Дълбоко вкоренено в израелското самосъзнание е, че народите заслужават да са свободни и да живеят в собствена страна”. Право в целта.

Обама продължи в същия дух: „Погледнете света през палестинските очи. Не е честно едно палестинско дете да не може да израсне в своя собствена държава. Не е честно всеки палестинец да прекарва живота си в присъствието на чужда армия, която да контролира къде може да ходи и къде не. Всеки палестинец, всеки ден”.

Американският президент вече опита подход с натиск, заплахи и твърд тон. Сега очевидно има нова стратегия – да се обърне към Израел като към либерална демокрация и да се обърне към съвестта и характера на израелския народ.

За Закария в дългосрочен план това изглежда като много сигурен път към мир и независима палестинска държава.