Три неудобни истини за конфликта в Близкия изток

Нищо на този свят не би могло да се реши по-лесно от израелско-палестинския конфликт. Израел приключва окупацията на Западния бряг на река Йордан и се оттегля в първоначалните си граници; палестинците получават собствена държава; границите на Ерусалим се разширяват така, че да включат село Абу Дис; там палестинското правителство установява централата си, така че Ерусалим действително да стане столица както на израелците, така и на палестинците, пише Ханес Щайн във в. "Ди Велт".

Саудитците заливат нововъзникналата палестинска държава с петролни долари, така че там разцъфва арабско икономическо чудо; времето лекува дори най-лошите рани; още при следващото поколение се установяват добросъседски отношения. Готово.

Защо това не се случи отдавна? Защото има три неудобни истини, чието грозно лице никой не иска да погледне.

Първо. Във всички преговори между израелците и палестинците неотменно се стига до въпроса за правото на завръщане на палестинските бежанци. Става дума за потомците на онези хора, които през 1948 г. побягнаха или бяха прогонени заради израелската война за независимост; междувременно това са близо 4 милиона души. Те живеят в бежански лагери в Ливан, Сирия и Йордания и така и не се интегрираха в тези страни (за разлика от бегълците от Източна Германия във Федералната република след 1949 г.).

Палестинската страна настоява тези бежанци да не се връщат в бъдещата палестинска държава, а в Израел. Израелците категорично отхвърлят това искане, тъй като това би означавало край на еврейския характер на тяхната държава; във всеки случай те биха приели един символично малък брой възвращенци.

Това никога няма да удовлетвори техните палестински партньори в преговорите - дори и най-умерените от тях. Защо? Защото повечето от онези четири милиона, разбира се, са поддръжници на радикалната ислямистка групировка Хамас.

Палестинската автономна власт е с толкова малка демократична легитимност, колкото беше например режимът на Мубарак в Египет; тя остава на власт само защото - впрочем с помощта на Израел - успя да установи някакво благосъстояние в градове като Рамала, Наблус и Ерихон.

Притокът на 4 милиона души би унищожил незабавно тези придобивки. Ще последва изборна победа на Хамас и в крайна сметка Махмуд Абас и приближените му ще бъдат бутнати от някоя висока сграда, след като преди това бойците на Хамас са им счупили капачките на коленете - това се случи с привържениците на Фатах в Ивицата Газа. Умерените палестинци нямат друг избор, освен да искат бежанците вкупом да отидат в Израел.

Второ. Друго искане на палестинците е израелците да се откажат от всичките си селища на Западния бряг и да се оттеглят зад линиите на примирието от 1948 г. Такова пълно изтегляне няма да се случи никога. Защо? Не защото повечето израелски селища (ако отклоним поглед от картата и видим как изглеждат нещата на място) са по-скоро истински градове в околността на Ерусалим.

Израел имаше Ямит - селище на Синайския полуостров, което трябваше да се превърне в голям пристанищен град - и беше заравнено с булдозери, когато Синай беше предаден обратно на Египет.

Не е непреодолима пречка това, че междувременно на Западния бряг живеят 350 000 заселници и още 300 000 в Източен Ерусалим. Повечето от тях не са фанатици с шапчици "кипа" и автоматичен пистолет, а съвсем нормални израелски семейства. Те могат да бъдат убедени с пари и добри думи да се преселят в Негев, вместо да водят трудното съществуване на диаспора в пустинята на Юдея и в библейската Самария.

За това, че пълното премахване на израелските селища днес е невъзможно, има друга причина: 2005 г. Паметта на човечеството е изненадващо къса, затова трябва да се припомня, че през месец август преди девет години Ариел Шарон върна Ивицата Газа на палестинците. За Израел това беше травмиращо изживяване: по телевизията имаше кадри на това как собствените му войници къде с повече, къде с по-малко насилие извеждаха еврейски семейства от домовете им. Травмата можеше и да е заздравяла, ако в замяна Израел беше получил поне малко спокойствие - ако палестинците бяха изградили функциониращо съвместно съществуване с тях след края на окупацията.

Никой не би трябвало да очаква, че Ивицата Газа за една нощ ще се превърне в нещо бляскаво като Хонконг. Но в една друга реалност бихме могли да си представим там хотелски вериги; туризъм (Ивицата Газа има прекрасен пясъчен бряг); пристанище, в което се товарят и разтоварват стоки за целия Близък изток.

Вместо това израелското изтегляне от Газа доведе до катастрофа. Израел не пожъна мир, а ракети. Защо израелците биха искали да получат втори подобен резултат, ако се изтеглят напълно от селищата си на Западния бряг?

Трето. При последната си офанзива израелците установиха, че под Ивицата Газа има втори град. При тунелите, за които слушаме в новините, става дума не за дупки в земята, а за професионално строителство от цимент с електрическо осветление. Там долу има цели складове за провизии и оръжие. Такива тунели израелците откриха още през 2006 г. в Ливан в областите под контрола на Хизбула.

Как палестинците са успели да построят това? С помощта на Иран. Това е третата неудобна истина: израелско-палестинският конфликт отдавна е вторично военно огнище. Хамас не е нищо повече от удължената ръка на Ислямска република Иран (това, че в случая с Хамас става дума за сунитска арабска групировка, почти не играе роля. Антисемитизмът е по-силен от подобни дреболии.)

Омразата към Израел в Иран - както стоят нещата днес – е част от държавната доктрина. Тази омраза обединява умерени и радикали, молли и аятоласи. Който вярва, че Ислямската република би могла да мине без тази омраза, би могъл със същото основание да разчита, че някой ден севернокорейският режим ще открие привързаността си към Кока Кола, рокендрола и американския империализъм.
 

/БТА/