Делата на Симеон в Страсбург – антибългарска проява!

През 1990 г. в интервю за "Всяка неделя" Симеон Борисов Сакскобургготски на въпроса на Кеворк Кеворкян "Материални претенции към България имате ли?", троснато отговаря: "Как тъй, в собствената си страна, не! От мене това нещо няма да видите! Независимо от какви обстоятелства, обстановки и становища".

Изглежда тази високоблагородна позиция, заявена пред българския народ, че няма никакви претенции към "собствената" му държава, не струва пукнат грош. С встъпването си в длъжност на премиер ръководеното лично от него правителство,по негово искане му връща дворците "Царска Бистрица", "Ситняково" и "Саръгьол". Кметът на София Стефан Софиянски пък му връща двореца "Врана", пише доц. Д-р Йордан Величков, преподавател по международно право и международни отношения, в "Труд".

След рухването на мита за "800-те дни", през които Симеон ще "оправи" България, и ще прибере крупни имоти на стойност стотици милиони лева, собственост на българската държава, българският народ разбра, макар и с известно закъснение, че "величеството" от Мадрид не е никакъв месия, а най-обикновен политически шарлатанин, посочва Величков.

Очевидно, стреснати от последиците, които може да има "далаверата" с "царските имоти", управляващите прехвърлят въпроса за имотите на съда. Заведените от държавата дела срещу Сакскобургготски за имотите "Ситняково", "Кричим", "Саръгьол" са спечелени и на трите инстанции. А ищецът – Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ), т.е. държавата, спечели на две инстанции делата за двореца "Царска Бистрица" и бившето стопанство на УБО край "Врана". Все още на първа инстанция няма решение по иска за двореца "Врана" и за 16 500 дка гори в Рила.

Въпреки нереформираната съдебна система и острите критики към нея трябва да се отбележи, че съдебните състави, гледали делата за въпросните имоти, проявяват изключителен професионализъм, задълбоченост и обективност, оценяват експертът.

Позовавайки се на многобройни документи и доказателства, съдебните състави на всички инстанции са категорични: "Царските имоти", т. е. дворците са строени върху държавна земя, със средства на държавата и като държавна собственост не са продавани или дарявани на монархическите особи, а са им предоставени единствено за ползване като държавни глави. Видно е, че при съдебните процеси по делата на всички инстанции не е упражняван никакъв натиск върху съда при постановяването на неговите решения.

Очевидно като "достоен" наследник на Кобургите, които не са изпитвали не само симпатии, но и уважение към българския народ, Симеон отказва да приема решенията на българския съд и завежда дела срещу България пред международния съд в Страсбург. Тази крайно груба антибългарска проява засяга както интересите на България, така и нейния международен авторитет. Тя обаче за пореден път затвърждава мнението на българите за зловредната роля на Кобургите, управлявали българската държава и нанесли безкрайни страдания и непоправими вреди на българския народ, категоричен е авторът.

За да получи българската общественост по-пълна представа за "царските имоти", налага се да се припомни кой е техният "наследодател". Възможно ли е той – един небогат монарх, само за по-малко от две десетилетия да построи седем двореца и няколко ловни хижи? Цялата историческа – българска и чуждестранна и мемоарна литература оценява управлението на Кобурга Фердинанд като изключително пагубно и разрушително за България. А политиката му по време на трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война - като предателска, т.е. провеждана изключително в интерес на агресивните амбиции на Германия за сметка на българските национални идеали. Безпрецедентната възможност за обединение на българския народ е престъпно проиграна. Въпреки огромните жертви извън територията на българската държава остават около 40% от българските земи и 35 % от българите", припомня Величков.

Освен некадърното му и престъпно управление многобройни факти и документи свидетелстват за друга особено характерна черта на Фердинанд. Изключително разточителният му начин на живот. Наред с безкрайните балове, приеми, скъпоструващо строителство и поддържане на седемте двореца, които са повече от тези на императорите на големите държави, Фердинанд харчи огромни държавни средства и за честите и продължителни задгранични пътувания. Според българската преса почти една трета от времето на управлението му той е отсъствал от България.

За тази неукротима страст към безцелни пътешествия и пилеене на огромни средства на българската държава са закупени 17 луксозни вагона. Това смайва дори богатата Европа. При едно от поредните пътувания във Франция през 1910 г. френският печат е шокиран не от визитата на монарха, а от помпозността на посещението му. Париж до този момент не е виждал такава дълга влакова композиция от 12 луксозни вагона и още толкова вагони за обслужващия персонал, кухнята и няколкото автомобила.

Дори Първата световна война не укротява жаждата му към безцелни пътешествия, развлечения и дълги пребивавания в Германия и Австро-Унгария. Парадоксално, но факт е, че в края на 1916 и началото на 1917 г. той изкарва там няколко месеци, през които се забавлява. В същото време няколкостотин хиляди български войници се сражават, гладуват, студуват и умират по бойните полета, посочва Величков.

Още по-фрапиращо е, че по време на войната Фердинанд привиква при себе си в чужбина главнокомандващия българската армия генерал Никола Жеков. Вместо да бъде на фронта, генералът изпълнява заповедта на царя, като със специална влакова композиция минава над 1000 км, за да му „докладва“. За Фердинанд България е една скучна за живеене страна. За да разнообрази „скучния“ си живот дори по време на най-критичния период от войната, жаждата му към развлечения и показност продължава.

През май 1918 г. австроунгарският император Карл с многобройна свита е на посещение в България. Тази визита предизвиква гнева на българската общественост и затова при завръщането на императора от Пловдив са изпочупени стъклата на вагоните на влака. В още по-драматичен момент – месец септември 1918 г., когато българската армия води кръвопролитни боеве с армиите на Антантата, българският монарх посреща височайши гости – баварския и саксонския крал. В двореца се устройват пищни пиршества, а царят нарежда дори да се изтеглят две роти от фронта, за да отдадат военни почести на германските величия. Само няколко дни след този безумен бляскав церемониал България капитулира. Впрочем през 1887 г. Фердинанд пристига в България с шест куфара, а през ноември 1918 г. се връща в Германия с багаж, натоварен на две дълги влакови композиции.

Освен огромния фактологически материал, който доказва реалния собственик на „царските имоти“ – държавата, изнесените кратки данни разкриват същността и характера на „наследодателя“ – Фердинанд. Крайно наивно и несериозно е да се допусне, че човек, който ненавижда българския народ, за който България е една скучна страна, ще инвестира толкова средства в строителството и поддържането на седем дворци. Още повече, че за него „българските министри са селяндури, генералите – тъпаци, а българите – крадци.“

В поведението и манталитета си Фердинанд и внукът му Симеон не се различават, категоричен е Величков. Идването и на двамата в България – единият като монарх, а другият като премиер, е продиктувано от един и същи мотив. Да използват властовите си позиции за сериозно облагодетелстване, осигуряващо им паразитното и охолно съществуване. Разликата между поведението на двамата – дядо и внук е, че Фердинанд не обещава при пристигането си в България през 1887 г. нищо, освен да царува. Внукът Симеон обаче даде сериозни обещания, които се оказват чиста лъжа.

Крайно време е да бъде разсеян и митът, който се насажда от някои среди за „големия международен авторитет на Симеон“. Както е известно, дори като премиер на България той не впечатли никого на международната сцена. България обаче плати, за кой ли път по време на управлението на поредния Кобург, т.е. загуби милиарди лева от криминалната му приватизация, пише авторът.

Елиминирането на съдебните решения от страна на изпълнителната власт е не само недопустим акт срещу правовата държава и тежко престъпление, засягащо интересите на българския народ, но и деяние, което историята няма да прости. А нейната присъда е не само най-тежка, но и без давност, заключава Величков.