Развързаната връзка деца-родители: Едните на гурбет, другите по скайп

Дистанционните родители – сърцераздирателно или нормално? Днес майката не може да носи на работа детето си в цедилка. А връзката родители-деца се развързва, се казва в анализ на проф. Ивайло Дичев, публикуван в Дойче веле.

Детето, оставено на баба някъде из България, сяда да закусва.

След мъжка борба дядото успява да включи скайпа.

На екрана се появява майката, включила телефона си в слугинската стая някъде из Италия.

Станала е по-рано, за да „закусва“ с детето си.

„Научи ли си уроците? Ама защо не си ядеш филийката?...“

От Германия бащата звъни само в неделя, защото на строежа няма интернет.

С него обсъждат каква футболна фланелка ще му донесе за Коледа.

Покъртителното стана всекидневие

Преди петнайсетина години този сюжет звучеше покъртително, а днес взехме да свикваме. Хората пак са принудени да чергарстват, но откакто България влезе в Евросъюза, връщането стана по-лесно, а и много хора вече взимат децата си там и ги закачат за социалните служби. Нали оправданието на емиграцията и преди 15 години, и сега е едно и също: правим го за децата.

Има и психологически казуси на хора – най-често разведени бащи, които предпочитат да общуват дистанционно, защото физическият контакт им е труден. Тези случаи са много по-разпространени, отколкото си представяме. Седи тийнейджърът в стаята си, запушен със слушалки и потънал в някакви сайтове, а таткото, който също сърфира из някакви екрани, му текства от другата стая:

„Днес съм свободен, искаш ли да правим нещо заедно?“

„А, сега не мога."

„Е, добре друг път."

Как се развързва връзката родители-деца

Интерфейсът те улеснява, когато искаш да откажеш, да игнонираш, да превключиш към друг разговор. И в този смисъл позволява да се развърже тежката и многопластова връзка дете-родител. Това сякаш е и същината на дигиталната революция: да се освободим един от друг.

Телеродителството е необратима тенденция, а раздялата всъщност е елемент на всяка модернизация. Когато жената тръгва на работа в завода, тя вече не носи детето в цедилка, за да го кърми между смените – поверява го на детска градина.

В глобалния вариант на модерността става все по-трудно и мъжът, и жената да си намерят работа на едно и също място. И това важи не само за семейства от гледачка и строител като в горния пример, но и за инженери, университетски преподаватели, евроексперти. Обикновено единият се жертва за по-добрата кариера на другия. В някои случаи работодателят намира работа и на половинката, за да задържи желания специалист. Но тази асиметрия често създава конфликти и допълнително подкопава и без това нетрайните семейни връзки.

Дигиталната комуникация: колкото, когато, с когото

Засега не изглежда, че телеродителството скоро ще изчезне, дори напротив. Предлагат се разнообразни апликации на различни платформи, които улесняват телеродителя - най-често разведен баща. А колкото по-флуидно става семейството – раздели, нови бракове, децата от единия и от другия живеят в третия... - толкова по-важна роля ще придобива онлайн контактът. Та нали главната специфика на дигиталните комуникации е следната: само с когото искаш, колкото искаш, когато искаш. Затова си заслужава психолозите да разсъждават по темата.

Проблемът е в това, че онлайн родителят не е цялостно човешко същество, той е образ. В реалния контакт ние въздействаме на детето цялостно, включително с елементи на поведението си и с езика на тялото, които не осъзнаваме. На екрана се саморедактираме – появяваме се само в момент, в който сме в добро настроение, подготвили сме предварително какво ще кажем, какви шеги, какви обещания за подаръци. В резултат детето често идеализира родителя, който му се явява не като противоречиво човешко същество, а като филмов герой – има немалко случаи, когато деца, контактували години наред онлайн, срещат реалния родител и се разочароват, не го искат - защото са живели не с реалния, а с идеализирания образ.

"Истинска" и истинска майка

Другият момент е раздвоението. В миналото дете, оставено, примерно, на леля си, първо страда, после лека-полека пренася родителския авторитет върху нея, тя му става майка - и точка. Осиновяването е старо колкото човечеството – то предполага отговорността и грижата от един да премине у друг.

Нали сте чували за фантазиите на много деца, че истинските им родители всъщност са граф и графиня и ще ги избавят от сегашния им живот? Е, тези фантазии са просто начин на борба срещу властовите отношения в семейството - и си отиват с порастването на детето. Какво обаче се случва, когато детето е оставено (на леля, баба, мащеха, съседка...), а „истинската“ майка все пак през ден му се явява на екрана и плаче за него? Слагам кавички, защото майка, която е напуснала детето си, вече не е истинска - майчината роля вече играе друг.

Резултатът е, че родителската роля се раздвоява, единият авторитет е тук, другият там далеч, а детето чудодейно получава възможността да ги сблъска, да ги използва един срещу друг. Нима така израстваш като възрастен човек? Нима изграждаш здрава идентичност?

Какви са психологическите следствия от всичко това ще разберем в близките години. Подобно раздвояване мултимедийното присъствие на отсъстващото поражда във всички сфери. Например емигрантът, който продължава да поддържа връзка с родината си и никога не се интегрира докрай: той развива двойна идентичност, която според някои е богатство, според други обаче сериозен проблем за демокрацията.

А ако си припомним сериала „Черното огледало“, можем да си представим, че след някоя година компютърът ще ни позволява да общуваме с починалия си близък, като ни го връща във вид на холограмно, говорещо привидение. Никога няма да го погребем, да надживеем загубата и да продължим напред.