Трансатлантическият съюз преживява ренесанс. Войната в Украйна насочи вниманието на Вашингтон отново към Европа по начин, който не е виждан от 90-те години на миналия век, когато Съединените щати организираха разширяването на НАТО на изток и водеха две войни на Балканите. Съединените щати подкрепиха Украйна с огромни количества оръжия, сплотиха Запада около безпрецедентни икономически санкции срещу Москва и подкрепиха НАТО чрез допълнително разполагане на сили. Трудно е да си представим момент от последното поколение, когато трансатлантическите отношения са били по-силни.

Въпреки това ангажиментът на администрацията на Байдън към Европа в крайна сметка е неустойчив. Русия и войната в Украйна несъмнено ще останат в центъра на вниманието на Съединените щати през следващите месеци и години. Но въпреки че подкрепата на САЩ за Украйна едва ли ще се разколебае, няма как Вашингтон да поддържа сегашното ниво на дипломатическа ангажираност, разполагане на сили и предоставяне на ресурси на Европа в дългосрочен план. Pivot to Asia не е приключило. Рискът от конфликт в Азия, при който Китай може да нападне Тайван, може рязко да пренареди приоритетите на САЩ. Продължаващият възход на Китай ще привлече вниманието на САЩ обратно към Тихия океан. Вашингтон вероятно ще се окаже невъзможно да балансира между изискванията на съюзниците си в Европа и Азия, като същевременно поддържа присъствието на сили, необходими за възпиране на Русия и Китай. Съединените щати са претоварени.

Но вместо да разработи стратегия за справяне с тази дилема, особено като се има предвид новооткритият фокус на Европа върху сигурността - без да споменаваме населението ѝ от над 450 милиона души и икономиката ѝ, равна на тази на САЩ - администрацията на Байдън се преструва, че тя не съществува. Макар че Съединените щати показаха, че са незаменими, те не използваха този момент, за да се справят с дълбоко вкоренените структурни проблеми, които тормозят европейската отбрана. Съединените щати трябва да следват стратегия, която да накара Европа да поеме отговорността за своята сигурност, превръщайки я от зависима страна в истински партньор в областта на отбраната. Съединените щати трябва да призоват за създаването на европейски стълб в рамките на Алианса на НАТО и да подкрепят изцяло превръщането на Европейския съюз в по-силен фактор в областта на отбраната. Опасността е, че вместо да трансформира европейската отбрана в отговор на руското нахлуване и да постави началото на нова ера, отговорът само затвърждава статуквото, което и от двете страни на Атлантика в крайна сметка е дълбоко разочароващо и несъстоятелно.

Вашингтон не знае какво иска от Европа. Всеки американски президент е призовавал европейците да харчат повече за отбрана, но общата цел на американската политика не е била да подтикне Европа да застане самостоятелно, рамо до рамо със Съединените щати. Политическите лидери и висшите служители на САЩ може да смятат, че Съединените щати ясно показват, че искат Европа да прави повече за своята сигурност. Но дипломатите и служителите, които разработват американската политика за Европа, се радват на европейската зависимост и на влиянието, което тя осигурява: Съединените щати могат да командват - и те искат да имат колкото се може повече американско влияние в Европа.

През 2000 г. лорд Джордж Робъртсън, тогавашен генерален секретар на НАТО, подчерта това разделение. "Съединените щати страдат от нещо като шизофрения", каза той. "От една страна, американците казват: "Вие, европейците, трябва да понесете по-голяма част от тежестта". И когато европейците казват: "Добре, ние ще носим повече тежестта", американците казват: "Чакайте малко, искате ли да ни кажете да се приберем у дома?" Почти две десетилетия по-късно, когато френският президент Еманюел Макрон оглави кампанията за европейска "стратегическа автономия", Вашингтон се притесни от подновения заговор за отделяне на Европа от НАТО. В резултат на това Съединените щати използват огромното си влияние в Европа, за да блокират усилията, които биха могли да доведат до по-независима Европа.

Администрацията на Байдън встъпи в длъжност с приоритет Азия, като с право определи Китай като "движеща се заплаха". Но инвазията на Русия сега постави Европа временно на първо място в бюрократичната борба за ресурси и видимост. В резултат на това Европа беше залята от посещения на висши американски служители и допълнителни американски войски - 20 000 души допълнителен персонал от края на юни, навсякъде от Прибалтика и Полша до Италия и Испания.

Европейските официални лица похвалиха завръщането на Съединените щати на континента. Но както подсказа посещението на Нанси Пелоси в Тайван през август, махалото на външната политика в крайна сметка ще се върне обратно към Азия. Европа ще изгуби тази борба с нулев резултат за вниманието и ресурсите на САЩ.

На пръв поглед нахлуването на Русия в Украйна изглежда като шок, който най-накрая ще принуди Европа да приеме молбите на САЩ да увеличи разходите си за отбрана. Европейските страни в повечето случаи ще постигнат целта на НАТО за два процента разходи. Германия обяви Zeitenwende (нова ера) и одобри увеличение на разходите за отбрана със 100 млрд. евро. Европа е поела ангажимент да похарчи около 200 млрд. долара през следващите години. Допълнителните средства трябва да подобрят плачевните способности на европейските армии, да укрепят НАТО и да намалят част от основната бойна зависимост на Европа от Съединените щати.

Но е малко вероятно увеличението на разходите да облекчи в голяма степен напрежението върху американските сили или да стигне достатъчно далеч в дългосрочен план. През последните шест месеца европейските държави изпратиха огромни количества модерно оборудване на Киев. Източна Европа прехвърли флотилии с оборудване от съветската епоха в украински ръце. Западноевропейските държави изпратиха модерни противотанкови оръжия и артилерия, като изчерпаха запасите, които в крайна сметка ще трябва да бъдат заменени. Освен това нарастващата инфлация също намалява стойността на увеличението на европейските разходи за отбрана.

По-същественият структурен проблем е, че увеличението на европейските разходи за отбрана не е насочено към колективната отбрана на Европа, а към националната отбрана на отделните държави. Европа не прави разходи за защита на континента като цяло, а за защита на Съединените щати. Вашингтон осигурява критичните способности и високотехнологичните средства (транспорт, презареждане с гориво във въздуха и противовъздушна и противоракетна отбрана), които позволяват на Европа да се бори за Европа. Почти нищо от допълнителните разходи за отбрана няма да отиде за придобивания, които позволяват на Европа да се сражава като Европа и следователно да намали напрежението върху американската армия.

Европейският съюз трябва да бъде глобална военна сила. Той харчи общо 200 млрд. долара годишно за отбрана, икономиката му е равна на тази на САЩ, а членовете му са свързани в политически съюз. Въпреки това европейските армии са в плачевно състояние, въпреки увеличаването на разходите за отбрана от 2014 г. насам. Европа не просто трябва да харчи повече за отбрана; тя трябва да рационализира и интегрира усилията си. Но предложенията за реформиране на европейската отбрана неизбежно се сблъскват с противопоставянето на САЩ, бюрократичните войни за територии (особено между НАТО и ЕС), провинциалните национални възгледи и личните търговски и политически интереси.

В качеството си на гарант на европейската сигурност Съединените щати трябва да поведат трансформацията, като настояват за създаването на силен европейски стълб на НАТО, който да е в състояние да защитава континента. Европа ще се стреми да функционира като едно цяло в рамките на НАТО, тъй като алиансът ще се съсредоточи върху превръщането на европейските сили в способна бойна сила, със или без САЩ. Създаването на европейски стълб в рамките на НАТО би изисквало укрепване на ЕС - политически и икономически съюз, който се грижи за по-широките европейски интереси.

ЕС може да поеме ролята на главен финансист на европейската отбрана, като запълни пропуските, които не са по силите на държавите-членки, като например закупуване на въздушна и противоракетна отбрана, въздушни танкери и транспорт. Нищо не забранява на ЕС да купува военно оборудване, което може да бъде предоставено на разположение на държавите-членки или на НАТО. Например ЕС би могъл да финансира придобиването на огромни запаси от боеприпаси, артилерийски снаряди и ракети с прецизно насочване (които свършиха в Европа по време на интервенцията ѝ в Либия). ЕС вече изигра подобна роля в Украйна, като предостави 2,5 млрд. евро от новия си фонд за смъртоносна помощ за попълване на бюджетите за отбрана на държавите, доставящи оръжие на Украйна.

Това са важни инициативи за интегриране и рационализиране на европейските усилия в областта на отбраната и Съединените щати трябва да оказват натиск върху ЕС за драстично разширяване на тези програми. Въпреки че администрацията на Байдън се определя като най-проевропейската администрация в историята, тя може да претендира за тази титла само въз основа на икономическото сътрудничество. По отношение на отбраната тя до голяма степен запази традиционния скептицизъм. Тя не насърчава активно отбранителните инициативи на ЕС и не призовава ЕС да ги разшири. Например, когато президентът Джо Байдън присъства на срещата на върха на Европейския съвет през март, в първите седмици на войната, той пропусна златна възможност да подкрепи представеното предложение ЕС да заема средства за инвестиции в отбраната. Ако президентът просто беше казал на европейските лидери, че ако ЕС можеше да заема средства за военни цели, както направи за пандемията COVID-19, той можеше да помогне за началото на нова ера в европейската отбрана.

Въпросът, който трябва да си зададат представителите на САЩ, е дали целта им е да направят Съединените щати незаменими за Европа или да превърнат Европа в незаменим партньор. Една Европа, която може да се грижи за своята сигурност, няма да раздроби съюза, да подкопае НАТО или да предизвика отделяне от САЩ. Трансатлантическата връзка ще се засили, когато Европа укрепне.

Вижте само какво се случва в икономически план между САЩ и ЕС. Необходимостта от трансатлантическо сътрудничество за определяне на икономическите правила в условията на нарастващ Китай стана причина за създаването на Съвета по търговия и технологии между САЩ и ЕС. Като цяло той значително подобри трансатлантическите отношения. Една по-силна Европа, разполагаща с боеспособни сухопътни, военновъздушни и военноморски сили, би била от полза за Съединените щати и техните азиатски партньори.

Истинската заплаха за трансатлантическия съюз е статуквото. Ръководените от САЩ 25-годишни усилия да се попречи на ЕС да се превърне в независим военен фактор до голяма степен са успешни. Но въпреки че това запази незаменимата роля на Съединените щати, резултатът е, че състоянието на европейската отбрана едва ли може да бъде по-лошо. Съществува и ясна опасност Съединените щати да решат, че вече не искат да бъдат незаменими за Европа. Следващият президент може да бъде антиатлантик като Доналд Тръмп или Джош Хоули, последният от които гласува против членството на Швеция и Финландия в НАТО на 3 август. Но също толкова вероятен е и изход, при който Европа ще бъде понижена, Русия отново ще бъде погрешно отхвърлена като хартиен тигър, а трансатлантическият съюз ще пострада, тъй като незаменимият му партньор ще загуби интерес.

За да избегнат това бъдеще, Съединените щати трябва да признаят, че искат Европа да бъде незаменим партньор, който може да застане рамо до рамо със Съединените щати. /БГНЕС, Foreign Affairs/

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase