Петър Георгиев

От край време искам да Ви разкажа за моите страдания в блок 1 на улица „Никулицел”. Знам какво ще попитате: Какво, по ангелите, е „Никулицел”?

Веднага ще Ви кажа, това което са ми казвали и на мен – името на първото българско селище след бивака на хан Аспарух. Отново знам следващия Ви въпрос:

Защо не кръстят някоя пряка на името на левия конник до знаменосеца в конницата на хан Кубрат тогава? Пак отговарям: Защо не? Но не това е най-важното...

Такива улици обикновено са с по 1 блок, кръстен хитро с кодовото „Блок 1”. На таксиметровия шофьор обаче не му пука в кой блок живеете, щото вече се e ядосал на нахалството Ви и отвръща следното: „Ако ще се обиждаме, ти си Некупацул, ок?” Е, добре. Знам, че е пуснал виртуална карта в главата си и тя се върти триизмерно някакси и едно такова пиукащо червено мига на някакво кръстовище.

Но такава улица няма. Излишно е да споменавам, че преди 10-ти тази Автострада носеше името на жената на Ленин. Сега носи звучното и запомнящо се – Никулицел. Сигурен съм, че ако го повторя още няколко пъти до края, можете да го запомните. Имаше една игра, в която казвате странна думичка на гаджето и тя или той трябва да я Ви каже утре.

С Никулицел победата Ви е в кърпа вързана. Но да не се отклоняваме от темата...

Става дума за това, че не мога да спя. Не ме разбирайте погрешно, преживял съм смяната на името. Дори най-странната дума на Земята не може да ме събори вече.

Но съседът от 5-тия може, както и от 6-тия. Само да разбера откъде е! Как може в продължение на един месец всеки обитател на Блок 1 да си направи ремонт на жилището без да разбера кой кога. Простете, думата ремонт не е подходяща. Ще я сменим в наш стил с нещо по-изчанчено.

Какво ще кажете за Войната на Човека срещу Панела. Защото какво друго би могло да бъде. Дай на нашенеца чук и дрелка и гледай какво става. Вади се „Направи си сам” от старите ракли и по чертежите се започва такова ЛЕГО, че пот избива от креативност.

„На ти! На ти, дърт панел! Ще те пробия, ако ще да вляза в Иванови”. В същото време Иванови отдолу си правят сметката кога да развалят кефа на твореца отгоре. А аз...аз си страдам.

Мислех да драскам по асансьора с фулмастер, но се спрях навреме, като се сетих, че са много срещу един и отмъщението ще ме разсипе.

Последният път, когато сънувах нещо, бе преди... няма значение. Събудих се без да отварям очи и бях почти сигурен, че до мен стои приведен и ухилен чичка със син комбинезон, с чук и дрелка в ръка и ги блъска ожесточено в панела. Замижах насила и тогава изплува другата картина.

Същият псевдо-човек, този път потен и целият в бял прах, приключил с изтезанията си за днес, със счупена бургия в джоба и няколко литра пот на челото.

Вдига чука над главата си (също като бог Тор) и с вик „Планината Никулицел е моя!” го стоварва с все сила в бетоново блокче, което се разцепва с тътена на 100 гръмотевици и тогава просто го напсувам наум и излизам навън, щото така не се издържа вече.

Чувал съм, че има някакви часове, в които можело да се работи по-шумно от обикновено и такива, в които това е забранено. „Е, ти много чуваш, бе! Стой си мирно да не ти пробия терасата! Не че това не се включва в чертежите ми след месец, хехе.”

В стремежа си да се устрои, човек е способен така да разпробие жилището си (става дума за мъжа предимно и неговото непрестанно желание да пробива и чука), че най-сетне да смени дотолкова обстановката, за да не се познава, че живее в панелка.

Първо се почва от вратата. Много се крадяло, затова да сложим дебела и готина дървена врата с резба. Резбата явно спира крадеца и го хипнотизира. Ами че с такава врата все едно иска да каже – „Добре сте ми дошли, да Ви опаковам ли и вратата?” Има естествено и такива с пипе, които слагат по 3 железни „декаби” с по 9 ключалки всяка и лепенки „СОТ” или „Лошо Куче – ХАПИ!” или и двете.

Не дай си боже стопанинът да се прибира по нощите. Като изкара връзката с ключове и като защракат железата, все едно съм на ЖП гарата в Горна Оряховица.

О, чакайте, нека стигнем до отворена тераса с кухня. Последният писък. Имам чувството, че ако 9 етажа свалят този омразен панел между терасата и бокса – блокът ще падне напред.

То не са арки, то не са айфелови кули. „Ама защо не можем да си отопляваме кухнята пък сега?” Ох, боже! Ако те има, боже, кажи им да си направят изолация на терасата или просто им дай да пробият нещо.

Струва ми се, че нищо ново не Ви казвам. Ако не е това, ще е купон. Ако не друг, ще е Вашият купон. Изобщо намира се кой да Ви развали настроението. Оня, дето гледа телевизия на отворената тераса с бирите, не ме притеснява вече. Щото е сезонен.

Усилвал бил докрай?! Еми не чува човека. Ти изпий една каса, пък да видим теб какъв си супермен. И резултатът няма да запомниш даже.

Проблемът с хлебарките. Знаете ли, че още има хора, които се чудят как тези инсекти успяват да се покатерят по стената до 9-тия етаж. Мистика! Интересното е, че всички те продължават да носят пръст от градинката отпред за фикусите си. Ама нали не мислите, че оттам...не, не може да бъде! Хлебарките просто живеят в тоалетната, там спят. А пък вечер ходят на лов за хляб, докато жените им ги чакат и рисуват с тебешир. Бягай оттука, бе!

Не, съседът е полезен, аз го изкарах напаст! Че нали винаги можеш да отидеш и да звъннеш точно когато спи и да го изтормозиш за инструмент или ориз.

Нали те отоплява отгоре и отдолу (освен когато не си в сандвич – първи или последен етаж). Нали ще те подкрепи винаги, когато си в тоалетната и го чуеш да кашля приятелски от тръбата за вентилация.

Не бива да съм толкова черноглед. Това е смисълът на живота, в крайна сметка - да оцелееш. Е, панелът засега води с малко, но ние не се предаваме. Сплотено, с поговорка за планини и дружини на уста, ще победим!

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase