Изкуших се да им кажа, че твърдо възнамерявам да тегля, а не да връщам...

Или пък, че следващия петък ще се намирам на новозеландския архипелаг Токело, който е с обща площ от цифром и словом 12 км2 /12 квадратни километра/, където приоритетно и завинаги ще се занимавам с подстригване на уриали или кухороги муфлони.

Що не вземат да ми звъннат и да ми кажат, че съм спечелила нещо? Било то и чорапи, примерно.

Или че някой богат трансатлантически роднина е преминал в по-добрия свят, а в по-лошия е оставил низките си, порочни и покварени материални придобивки на мое разположение?

Но не става. Обикновено ми звънят от БТК. Онази операторка с глас, който навява мисли за поцинкована ламарина. Звъни към седем сутринта, а в този час поцинкованата ламарина звучи особено звънко.

Или от кабелната телевизия, нея също я забравям. Понякога просто си мисля, че върви заедно с телевизора и после много се учудвам, че нещата не стоят точно така.

От електрото още не са звънели, но то е, защото те са радикалисти. Като не си платиш тока и директно ти го спират, без сантиментални телефонни увещания. Там любов нема. Само страдание.

Това, че нямаш време през седмицата да се редиш на опашки, е без значение. Можеш евентуално само да се оплачеш на арменския поп. Ако е на линия.

Веднъж пробвах да го платя в събота /тока, не арменския поп/, но ми казаха, че в събота не можело, защото били на сателит. Очевидно сателитът залязва за уикенда, по друг начин не мога да си го обясня.

От Софийска вода не звънят, но пращат огромни афиши, сгънати прилежно в пликче. Вътре има две-три страници със заплахи, ама аз вече не им се връзвам.

Отписах ги в момента, в който преди време видях образователната им брошурка, наречена „Капчо и Капчица“. Брошурката, ако не се сещате, бе посветена на кръговрата на водата. В случай, че има вода.

И от пощите не винаги звънят, а пращат едни готини листчета, с които обикновено те известяват, че имаш писмо на гише 6.

И на тях не им се връзвам след последния път, когато отидохме с майка ми да вземем едно такова, пратено до брат ми. Понеже човекът от 5 години живее в Япония и някакси няма как да скокне до пощата на Оборище.

Оказа се повиквателна от военните. За да е още по-ясно, че получателят е мъж, отгоре с големи букви пише името му. Пощаджийката дълго време плюнчи една тетрадка, след това топи пръсти в една гъбка и накрая ни попита кой от нас двете е Александър.

Има обаче хора, които би трябвало да ми звънят, но не го правят. Например, личната ми лекарка. Никога не ми е звъняла. Съмнявам се, че дори е наясно с физическото ми съществуване.

В случай, че в момента чете това – здравейте, аз съм добре. Още не съм забременяла, хемоглобинът ми е нормален и наскоро си правих тест за СПИН – отрицателен е. Все пак, ако искате някой ден да ми звъннете, да знаете, че телефонът ми вече е с 8 отпред.

Затова пък от време на време ми звънят някакви и ме питат дали е гарата на Елин Пелин. Аз им отговарям, че е летище Хийтроу и така разговорът приключва бързо.

Най-много се уплаших обаче, когато миналия Великден се обади 90-годишната ми баба и ми сподели, че преди малко е говорила с Йосиф. Мислех да я попитам дали и с Мария Магдалена не си е побъбрила, но после се сетих, че има реален Йосиф някъде в обкръжението ни.

Та така. Вече няма да се учудя, ако ми звъннат и от Световна банка, ООН и Организацията Ислямска конференция.

А, и данъчните.

Но аз ще съм на Токело и ще стрижа муфлони. А там няма да има връзка с абоната.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase