Трябва да ида на зъболекар.

Тази фраза си я повтарях поне една година. Е, не непрекъснато, и други неща ми минаваха през главата от време на време. Всъщност, ако трябва да съм искрена с вас и със себе си – последната седмица най си я повтарях.

Преди това само се подигравах на една приятелка, на която зъбите й се чупят като токчета на произведени в Китай контрабандни чехлички, конфискувани на Гюешево.

Мине не мине и тя пак със счупен зъб. Веднъж яла хрупанки /неизвестен за мен продукт/. Друг път поела въздух по-мощно и се простила с още един.

Оня ден я попитах въобще останали ли са й няколко, ей така, като си говорят хората за зъби, да не се чувства аутсайдер. Тя ме увери, че имала още.

И така в шеги и закачки си живеех с мисълта, че моите собствени са изградени от сплав между алуминий, стомана и ванадий и са издръжливи като моментно лепило. Като това, дето с него можете да висите от тавана, в случай, че тази дейност ви доставя наистина удоволствие. Обаче реалността не била такава. И моите зъбки били човешки.

Не отдавам денталните проблеми на нехайство към здравето ми. По-скоро ми помогнаха едни черупки, които ми сервираха в столична пицария. И то няколко пъти. Очевидно хората там, особено субектът готвач, има различна от моята представа за ядките, наречени орехи.

Аз, например, разбирам това, което се намира В черупката. Той обаче очевидно е почитател на суровоядството и по тази причина няколко пъти консумирах салата с черупки. Предполагам, че и те имат някакво незаменима роля за здравето на човеците, но специално за зъбите не са особено полезни.

Та след като няколко пъти си подъвках обвивките на орехчетата, след това, за капак, смлях и една костилка от маслина, която /маслината/ бе закупена от щанд, рекламиращ я като „супер мамут без костилка“.

Понеже не съм се съмнявала в мамутските и анти-костилковите й качества, доверчиво приложих целия напън на лицево-челюстните си мускули върху нея и резултатът беше една пломба по-малко в устата ми.

Но дето се вика – всяко зло за добро, поне се храня като прадедите ми в палеозоя, когато не е имало маслини без костилки и други ърбан лиготии. Понеже вече черупки и костилки не ми се опъват, от време на време деля по някой кокал, за предпочитане от джолан, с котката.

Това обаче не ми реши проблема с падналата пломба, а отделно имах усещането, че по зъбите ми са се образували кратери, та се наложи да си запиша час при моята зъболекарка – най-добрата в света, която се грижи за денталните ми образувания откак съм се родила, тъй като до преди няколко години живеехме в съседни апартаменти.

Няма да й казвам името и други лични данни по разбираеми причини, но ние вкъщи си имаме и хуморески с нейно участие.

Навремето майка ми отишла да си извади зъб при нея, интервенцията минала успешно и жената забравила за случката. Родителката обаче цял ден не яла от страх и вечерта вече се сгърчила от глад. За по-сигурно решила да говори лично със зъболекарката, ей го къде е – в съседния апартамент. Отваря жената и майка ми пита жално: „Мога ли да хапна нещо?“. А тя я изгледала със съжаление и казала: „Ами, заповядай, ама съм готвила само зелен фасул за вечеря“.

Та с тези мисли в главата се запътих тази сутрин към моята зъболекарка, опитвайки се да подтисна живото ми въображение, което рисуваше картини, изобилстващи от пулпити, огромни клещи, машинки, бургии и други инструменти за мъчение на нещастни пациенти.

За мое най-голямо учудване всичко премина почти неусетно, дори бургията не ме притесни особено. Е, не мога да кажа, че седнах на стола с лекота на сърцето и песен на уста, но поне не се опитах да се скрия под него, както обикновено правя.

Сега съм горд носител на прекрасна фотополимерна пломба, която няма да падне, дори и да ми сервират кокосов орех или цигли. На тръгване, опиянена от изживяването, дори направих нещо, което малко ме е срам да си призная.

Записах си още един час.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase