Рано е. Девет и нещо. Сутринта. Всъщност, не е рано за някои неща, но за други е. Като например да ходя доброволно в пощата, за да си подавам данъчната декларация. Обаче просто трябва да го направя. 

В пощата е топло и има хора. Отначало не ми направи голямо впечатление, но после ги загледах. Ходят едни такива омаяни и блеят в тавана. Не гледат в гишетата, не гледат в служителките, а зяпат в посока стена-таван.

Поглеждам и аз, да не взема да изпусна – а там, над гишетата, закачено табло. С ярки червени цифри и букви. Досущ като нюйоркската борса, само че в централната поща.

Виждам се принудена да тръгна на кратка туристическа обиколка, от която разбирам, че:

• хората трябва да си вземат номерче от едно нещо, което ги плюе /номерчетата, не хората/.
• без изплюто номерче никой не те бръсне за 2 стинки, така че беж към плювалника за номерче
• трябва да следиш таблото на тавана и да изчакаш да ти дойде реда на изплютото номерче.

Очевидно ще трябва да се сдобия с номерче, си казвам, иначе животът ще се закучи. Натискам копчето, а устройството учтиво изстисква биляжка, достойна само и единствено за Дан Браун. J509. Къде си, Леонардо, братче???

Нареждам се на опашката пред гишето за данъчните декларации, ама гледам да стоя зад тънката жълта линия /или май беше червената/.

Пред мен стои видимо фрустрирана жена. Врътка се нервно и пуфти.

Вашето колко е, ме пита, а аз я гледам тъпо. Таман да й кажа сто и двайсе на осемдесе, съвсем по учебник, и се сещам, че пита за номерчето. Хехе, казвам гордо - J509, ама няма да ви го покажа, да не съм луда. То е УНИКАЛНО.

Мойто е A320, казва тя с унил поглед. Моите съболезнования, отговарям й, има такива моменти в живота. Пита ме какво щяла да прави сега, като на таблото за 46-то гише излизат само номера с J отпред. Пък плювалникът й дал А.

Ми, викам, идете и поговорете с апарата. Може да ви изплюе J. Жената се обръща напред и започва да обмисля идеята.

А аз стискам J509 и зорко следя таблото. Чувствам се досущ като на Джей Еф Кенеди, извинете, само строги митничарки липсват. Жената отпред все пак решава да посети апарата. Връща се победоносно с J510.

Гадна работа е съдбата, й казвам – сега сте след мен, въпреки че бяхте по-рано тука. А, отговаря ми тя, нищо. Важното било, че имала J. Хората и от малко се чувстват удовлетворени.

Човекът пред мен си тръгва и идва моят ред. Акостирам тържествено пред гишето и подавам целия наръч документи, а именно: данъчна, лична карта, номерче.

Служителката обаче не ме поглежда. Вашето номерче ли е наред, назидателно ме пита тя, забила поглед в бюрото, като че ли там прожектират „Отдаденост“. Аз мълча.

Вашето ли е??? Поглеждам таблото – някак мистериозно наред се оказва, че е  A320. Гадост.

Не, казвам, не е моето наред, отговарям послушно, прибирам платната и започвам изтегляне. За части от секундата си припомням и таблицата за умножение, в частта й с 8 и 9, защото току виж ме изпитали. А косинус дали ще ме питат какво е? И дали ще ме викнат с родителите утре???

Извинете, казвам, прибирам си партакешите, усмихвам се криво на A320 и й правя място. На нея пък криле й поникнаха от щастие, размаха и двете номерчета и видимо изглеждаше щастлива и доволна от развитието на живота.

Аз седя унило. На всичкото отгоре ми смърди на котка. След кратки издирвателни действия установявам, че миризмата е от долния край на собствените ми джинси, към които гадното идиотче вкъщи има нездрав фетиш.

Мамка му, казвам, и после се сепвам, щото се сещам, че майка му, която живееше в съседния апартамент, почина от рак. Сестра му пък се самоуби това лято. Само той остана и сега използва статуса си на сираче да ми опикава крачолите в израз на сексуален апетит.

Продължавам да следя зорко таблото. Мисля си, че сега, с тая смрад, поне няма да се натрупа опашка около мен.

Идва някакъв дядо. Тука ли била опашката. Тука била, викам, ама първо ще си вземеш номерче, после ще си следиш таблото, и му го посочвам. Той не го вижда. И не чува. Дано и носът му е запушен.

Изчезва нанякъде, след малко пак идва. Тук ли е опашката, пита, и аз отново обяснявам процедурата. Накрая го завеждам, сдобивам го с J511 и му пожелавам всичко най-хубаво. Човекът си гледа находката и аз го оставям да размишлява.

Отново съм аз наред. За втори път подавам купчинката. Онази пак се е втренчила в холната гарнитура. Изписало ли ми се било номерчето на таблото?

Аз гледам – ми, викам не, ама пред мен току що мина J508, значи аз съм наред. Не можело така. Казвам й, че ще следя зорко, и в секундата, в която светне J509, ще подам звуков и димен сигнал.

Може и да ви почерпя с нещо, казвам, например с Витамин С, понеже имам в изобилие от него в чантата. Тя не отговаря.

Дзън. J509, отсича таблото и служителката най-накрая вдига поглед от това толкова привлекателно бюро.

Оттам нататък нещата потръгнаха. Подадох декларация, предадох и номерчето на девойката. Като си тръгвах, мернах дядото. Моташе се безцелно и се чудеше къде да гледа и какво е това листче в ръката му. Мислено му пожелах успех и му казах, че в някакъв смисъл е щастливец. Поне не го е опикала котка.

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase