Не се забравяло, казват. Да караш колело, имам предвид. Веднъж оставил помощните колелца зад невръстния си детски гръб, и светът бил твой. И дори и след години безколесие, рефлексите оставали скрити някъде дълбоко в теб /вероятно около дванайсетопръстника или жлъчката/ и чакали сгоден случай, за да надигнат глава.

Е, добре, казах аз, щом е така, ще карам колело с Нели, която ме покани най-учтиво да ида у тях, да избърша двете колела от тоновете прах, която ремонтът в къщата й произвежда, да напомпам гумите и да поемем по широкия и колоритен свят около Герена.

Не бях карала от втори клас, когато като видно столично диване учех в 20-то училище, живеех срещу него, крадях лъжиците от стола му и замерях трамваите с тях и Военният музей бе военен музей с антични самолетчета, а не сатурнова дупка с багери и комбайни, строящи новия Информационен център на НАТО.

А съседката леля Станка, живуща на 1 етаж, ме черпеше с лукчета всеки път, когато успеех да мина с балканчето 2-3 метра без да си причиня тежка фрактура на таза, лактите и черепа. Понастоящем леля Станка е ярка звездичка в небето, аз не живея там /срещу 20-то, не на небето/, а балканчето най-вероятно е рециклирано в консерва русенско варено.

Затова носталгичната тръпка по онези времена на контролните по Родинознание и фунийките ме накараха да се втурна презглава към Нели. Аз всъщност нямам колело, но тя и гаджето й са горди собственици на два броя. Така че съм щяла да карам мъжкото, а тя – нейното си.

Окей, викам, влизайки у тях. Къде са? Ей там, казва тя, и сочи някакъв склад, в който всеки уважаващ себе си зидаромазач ще се влюби веднагически и ще остави сърцето си в наслоената прах за векове напред. Колелата наистина са там, затова навиваме ръкави и почваме да ги вадим в по-широката стая, като, естествено, много внимаваме да не бутнем флекса, кофата с вар и кацата с латекс. След около 10 минути житата блеснаха пред нас, метафорично казано.

Сега търси помпата, нареди Нели, и аз почнах да търся. А как изглежда, питам, щото за последно съм виждала помпа, когато Робинята Изаура се сваляше с Леонсио, пък то не беше много скоро. Ми, казва тя, синя е, с шарен маркуч. Ако не е под обувките на майсторите, значи е зад гардероба или край ето онази маламашка, упътва ме тя и ме оставя да се ровя, а аз развивам натрапчивото усещане, че съм Пипи Дългото Чорапче и търся спунк. 

Намирам и тази апаратура, която много ми заприличва на апарат за кръвно и почвам да се чудя кво, по дяволите, да я правя. Блестяща мисъл обаче осенява хомогенния ми мозък – съвсем наскоро присъствах на операция по сменяне на гума на кола и май нещо е останало в тиквата. След 15 минути яростно помпане с крак гумите са твърди като хляб Добруджа, а аз приличам на каменоделец.

Сега вече нищо не ни пречи да покорим асфалта околовръст, затова грабваме телата, изсипваме се долу, където аз казвам “Отче наш, който си на небесата” три пъти отпред назад и отзад напред, прекръствам се, обещавам повече да не лъжа и да не бия котката, яхвам колелото и слагам началото на “Тур дьо Герена”.

Не паднах.

И не само че не паднах, ами и се оказа, че съм близка роднина на пролетния бриз, развяващ по извънредно романтичен начин току-що прокаралите листа на тополите по булевард Сливница, ако ме схващате.

Като се изключи фактът, че екипировката ми не бе особено подходяща, а именно зимно яке, пълно с пуха на няколкостотин нещастни патки, и джинси с доста ниска талия, от които половината ми гръбнак се вееше из Герена за радост на някои жители на квартала, всичко останало беше песен.

Дупките по пътя ми се видяха плитки. Да пресека Ботевградско шосе ми се видя по-лесно, отколкото да пресека улица Бенковски. А да въртя педалите ми се видя второто най-сладкото нещо на света – първото е парче Сахер със смокини, орехи и други греховни съставки.

Ако някой беше поогледал по-внимателно парка около стадиона в събота, 3 март,  към 15.30-16 часа, щеше със сигурност да види две патриотично развяващи се девойки, чиито страстни сърца бяха изпълнени единствено и само със свободолюбиви чувства и малко изпарения от бензин А-98.

И понеже споменах контролните по Родинознание, не мога да не завърша по следния начин: Върнахме се доволни и щастливи, с обветрени и прашни личица, блестящи очи и лека мускулна треска на задниците /последното никога не съм го писала в контролно, щото времената бяха такива и щяха да ме викнат във военното окръжие/.

Сега тържествено, клетвено и най-сериозно давам обет, че в седмицата 5-9 март ще се разходя до най-близкия байк център, където ще оставя известна сума пари, за да се сдобия с колело.

А оттам пътят до превръщането ми във виден бициклист е кратък. Така че наострете уши и очи и се оглеждайте внимателно. Ланс Армстронг отскоро има сестра.

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase