Колко неща можеш да направиш в един-единствен съботен ден? Разбира се, можеш като абсолютен пройдоха да го проспиш и животът ти неусетно да прелее в неделята или директно в следващата седмица.

А може и да направиш купища други полезни неща, като например да си преместиш офиса на ново място, след което безропотно и потънал в прах да ометеш едни доста възрастни пилешки дробчета, а вечерта да удавиш миграционната мъка в абсент, червено вино и пуканки. И накрая да се озовеш на пързалката – в буквалния смисъл.

Аз това направих. Както и още няколко души покрай мен. Почна се с местенето. Ако не сте местили офис, ще ви разкажа – много е колоритно. Прилича на ленински съботник.

Много и задружни хора товарят компютри в кашони, кабели – в торбички и всичко това – в коли. След което разтоварват стоката по обратния ред, сглобяват апаратурата, а от време на време се чуват ужасéни писъци от рода на „къде ми е мишката и кой ми открадна стола“.

Накрая, когато прахолякът в непосредствената атмосфера стане повече от кислорода, задружните хора /около 20 на брой/ грабват телата и заминават в първата кръчма околовръст, където заварват сервитьорка в сезонна летаргия. Поръчват пилешки супи, салати и картофи, а след половин час разбират, че пилешки супи нема, след още половин същата съдба спохожда и салатите, а накрая и картофите съвсем изчезват.

В замяна на това получават грохнали пилешки дробчета и спагети в чаша, но когато глад мори добитъка, място за претенции няма. Важното е, че бира има, а бирата има уникалната способност да прекарва прахта незабележимо по хранопровода и разни жлези, а накрая я изкарва от организма по своя си мистириъс уей.

Вечерта пък най-издръжливите /старателно изкъпани, с измити уши и сменени одежди/ се събират в боянски бар, носещ многозначителното име No name.

Там пак става онова, което става винаги досега, а именно – попадаме в паралелна вселена. Истина трябва да е, иначе няма друго обяснение как като влезеш в бара часът е 9.30, а като се обърнеш и вече е 3.30. Не че някой те кара да се обръщаш, де.

Пък и се оказва, че някак неусетно сме изпили 6375 малки водки, още толкова големи, плюс половин шише абсент с пламъците. И сме изяли тринайсет купи с пуканки, както и един банан. Сигурно и цирк Олимпия няма да се справи толкова добре.

Накрая на вечерта или по-точно – в началото на сутринта, най-железните от нас решават, че ще ходим или на кънки, или на нощен картинг. Пък що не и на двете, дето се вика.

Идваш ли с нас, питат ме няколко размазани физиономии, или не?

Или не, отсичам твърдо като стогодишен дъб аз, а те ме тупат по втечнения гръбнак, предизвиквайки ниска слоеста облачност от прах и мазилка, и ме съветват да си помисля пак.

Накрая се оказваме в кола, пътуваща към пързалката в Борисовата градина, и към има-няма 4 часа се стоварваме на Царевец – крепостта на нашите разгулни души.

Ау, изписквам аз щастливо, съзирайки необятното Цариградско шосе.

Ще пресечем отгоре, добавям радостно и хуквам, защото какво по-хубаво от това да се проявиш като виден антиобщественик в неделната сутрин.

Затърчавам се с изплезен език въпреки протестите на Христо, който трезво споделя, че никога досега не е пресичал отгоре, и намеква, че подлезите май са строени за откачалки като мене.

Струйният ми оптимизъм обаче очевидно е заразен, тъй като секунди по-късно четири диванета се изсипват на шосето и предприемат изпреварване, пресичане и засичане по възможно най-незаконния начин /тука майор Костов да не чете, моля, че ще се гътне/.

Хъхъ, казвам аз честита и доволна, добрала се до отсрещния бряг. А там – о, чудо. Ледена пързалка и пълна липса на кьорав човек, освен нас, но ние трудно можем да се наречем човеци.

Давайте тука кънките, изхъхряме немощно, а момчетата зад стъклото се чудят сънуват ли или са прекалили с вафлите-трепач. Докато наоколо хвърчат ботуши и обувки, някой от нас с ангелски глас пита искали ли сме били греяно вино.

Няколко чифта очи се вперват в индивида и изразяват почуда, шок и изненада от неговия въпрос. Естествено, че искаме, бе!

Влитаме на пързалката, а момчетата предвидливо затварят вратата след нас, за да не изхвърчим и да се кичнем връз орлите на моста след някоя по-тлъста засилка.

Да се каже, че е имало каране на кънки, ще е много мазна лъжа, а аз не обичам да лъжа.

Сашо лазеше в локвите.

Иван караше с двеста и падаше също с толкова.

Христо се беше прегърнал с парапета.

Деница направи две крачки наляво и три – надясно и отдаде внимание на околната среда и водите.

Аз приличах на щъркел с тежки проблеми на опорно-двигателния апарат, но поне не паднах. Затова пък се дивях на модерните времена, съчетаващи ледена пързалка и пролетни птички, цвърчащи щастливо от околните дървета – ударна доза романтика, която тушира влиянието на абсента върху веществото, наречено мозък.

Приключението ни намери своя финал в 4.30, когато глезените ни се чувстваха като цигли, а пързалката заприлича на цвиг. Разбира се, пак пресякохме отгоре, като този път дори нямаше протестиращи – всеки предпочете най-краткия път към дома и по-специфично – леглото.

Неделята мина трудно и бавно. Много трудно и много бавно. Но няма да говорим за нея. Въпросът беше в това колко неща можеш да направиш за една събота. Както се видя – много. И пързалката е отворена цяла нощ! Само един съвет от мен – не пийте греяното вино. Много е гадно. 

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase