Какво правиш, когато в редакцията няма интернет, векът по последни данни е 21-ви, работиш на компютър, а не на пишеща машина Марица, и трябва да пълниш сайт, а не колонка на Земеделско знаме?

Излизаш в коридора да си лафиш с колеги, повечето от които са мъже.

Пушиш с тях и попиваш от уникалния им житейски опит.

Слушаш истории и съдби.

Въвличаш се в неповторими социални експерименти, въртящи се около две теми – казарма и коли.

Прошка няма.

Това, че И ти си там, единствена, самотна и забучена като побит камък, оцветен в бледорозово, няма никакво значение.

Те са жестоки, непоколебими и неотстъпчиви в желанието си да те направят свидетел на тежки автомобилни и военни драми, които по сентимент се доближават до „Спасяването на редник Райън“ и „Изкуплението Шоушенк“.

Разговорът винаги започва от нечия строшена кола. Или ще е бензинова помпа, или ще е газовата уредба.

Разбира се, съвсем вероятно е и десният кормилен накрайник да е сдал багажа, но той е по-скоро глазурата на драматичния спектакъл. Черешката, която трябва да те накара – тебе, бледорозовият побит камък, да цъкаш съчувствено и да рониш ситен маргарит.

Да предложиш утешително рамо и да поемеш мъката.

Биелетките, и те били зле, завалиите. Всъщност, май въобще ги нямало, представяш ли си? За тампоните на носачите не искам и да говоря. При тях положението е тотален шит и май директно ще се мре.

Хъхъ, вмъквам се аз съпричастно, опитвайки се прокарам в разговора тема, различна от спирачките и десния фар. Въпреки че съм наясно, че съм на светлинни години разстояние от обожанието, което залива въпросните два артикула.

След пет минути вече отчаяно искам да съм десен фар. Може и ляв. Съгласна съм и на кирлив заден мигач, по дяволите!

Когато автомобилните тревоги и неволи бъдат разчепкани тотално, пълноценно и широкообхватно, когато релевантните им /на тревогите/ вицове бъдат разказани гръмко и гордо, гарнирани с мъжкарски, ръмжащ и спонтанен смях, тогава, о, тогава!

Наред идва казармата.

Този бил кашик. Лежал в някакви храсти. Ама те не били храсти като храсти, а некви по-особени, мамка им. Пльоскал се в калта около тях и така си се въргалял донасита.

Някои пък, за разнообразие, лежали с крака към епицентъра. Не разбрах епицентър на какво, но това няма значение. Самият факт, че има епицентър и ти лежиш в негова посока, е достатъчно драматичен, за да трябва да ти се навлажни не едното, а двете очи, и то едновременно.

Друг карал танк. Ама нямал книжка! И все пак го карал, щото взводът бил пиян. Майор Красимир Костов, ако обича, да превключи на друга станция, щото ще му излезе херпес зостер от нерви.

Знаела ли съм как се импрегнира шинел? Ми не, отде да знам. Но с удоволствие ще науча, за да знам, ако някога попадна в един и същи социален кръг с импрегниран шинел, поне да го разпозная като такъв.

Импрегнирал се, като се повъргаляш /очевидно в казармата въргалянето е ключов индикатор за успех/ в кал, чиято консистенция наподобява преварено нишесте. Как преценяваш, че гъстотата е постигната, не ми се иска да си помислям.

Импрегнирането обаче тепърва започва. След като хубавичко си се повъргалял, трябва да станеш и да изсипеш върху себе си един казан с боб. С леща не ставало. Нито с грах и леблебия. Само с боб. Това ти гарантирало идеалното, перфектно импрегниране. Амин, дай боже всекиму.

Амбразурата и тя е интересна. Първоначално й виках амброзия, ама това се оказа някаква божествена храна. Амбразурата е нещо различно. Не мога да го обясня, защото след това рискувам главнокомандващият на Българската армия да дойде и да ми избие зъбите. Пък аз си ги обичам.

А партенки носила ли съм? Ми, така като ме гледаш, изглеждам ли ти като да съм носила? Квото и да означават партенки. О, веднага ми се обяснява. Това са чорапи, направени от чаршаф. Nice.

След това се обогатявам със знания за картечници, приклади, пиропатрони и шарнири.

Осколки.

Фугасен снаряд.

Установки /йе, бейби, това почти знам какво е/.

А в края на лежерния разговор интернетът вече е дошъл.

Векът продължава да е 21-ви, но на мен внезапно ми се приисква да е 17-ти.

Искам да си изпускам везаните кърпички по пода, мъжете да търчат и да ги вдигат с морен и кахърен поглед, а не да ми обясняват как да се въргалям в кал и да се импрегнирам с боб.

Всъщност май не го искам.

Просто ми се щé да се доближа мъничко до божествеността на кирливия, мръсен, противен, грозен и крив ляв заден мигач.

Толкова ли е много?

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase