Ивон Кожухарова

Автобус номер 72 /известен повече като “наказателната линия”/ се носи из редутските сокаци бавно, шумно, друсливо и смрадливо. Но пък има места за сядане и през прозореца се вижда, защото скоро не е валяло и стъклата не са опръскани с кал. Вижда се ясно синьо небе и зеленина.

Слънцето топли и създава уют. Няколко пътници разговарят с Пловдив, без да подозират, че за тази цел има телефони. Две баби и един дядо стискат торби с празни пластмасови бутилки, които ще пълнят с вода от Централната баня.

Правилно. На Редута почти никога няма вода. Може би затова трима от пътниците смърдят на /от ляво на дясно/: застаряващ пор, обиден скункс и разложен труп от “Студени досиета”. Може и да са такива.

На задната седалка се води приглушен диалог. Ето част от него, с малък коментар, поясняващ интонацията:

- Ще ти извадя два ключа – един за долната врата и един за горе, разбра ли? /поверително/

- Да, значи два ключа?

- Да, два. Слушай ме сега внимателно! Вкъщи винаги ще има хляб, пастетче, сиренце, такива работи, дето обичаш. Като се върнеш, намазваш си филия, ядеш си, пишеш си и така, докато си дойдем ние. Разбра ли?

- Да, намазвам си филия. /примирено/

- Най-важното, ама най-важното, добре ме слушай, най-важното е да не пипаш никакви  контакти, ама никакви! /безапелационно/

- Ами, ако искам да си включа компютъра и не е включен, може ли да си го включа? /обнадеждено/

- Шшшшшт, по-тихо, няма да включваш компютъра, засега. Едно по едно ще ти разрешавам по нещо, разбра ли? Сега ти разрешавам...слушаш ли ме? /нюанс на печелене на време/

- Да! /нетърпеливо/

- Сега ти разрешавам, като се върнеш, да ядеш, да си пишеш и.......може да си включиш телевизора, ей тия три неща. /важно/

- Ама телевизора от контакта ли да го включа? /опортюнистично/

- Не, бе, какъв контакт, само дистанционното...../леко изнервено/

- Да, знам, знам!

- Така, като пораснеш, ще ти разрешавам по още нещо и така едно по едно...../отлагаща конструкция с мъглявост/

- Тате, а като стана на 15 или 16 години ще се науча ли да разбирам кой е добър и кой лош? /стратегическа смяна на темата/

- Ще се научиш, едно по едно, нали....сега аз ще ти казвам на кого да вярваш! Каквото ние ти кажем, аз и майка ти, това ще правиш! /възвръщане на позиции/

- А на баба и дедо да вярвам ли? /невинен пробив!/

- Е, да, и на тях! /by default/

- А на леля? /целенасочен пробив/

- Е, да и на нея! /неохотно/

- А ако дойдат ваши приятели? /изненадваща маневра/

- Аз ще ти кажа на кои да вярваш, засега само на..../съзаклятнически шепот/

- А ако дойде твоя приятелка? /ракета с топлинно насочване, удар, цел, гол, точка, в десятката и т.н./

- Няма да дойде!!!!!!!! /опит за ignore, abort, cancel и delete на темата едновременно/

- А ако дойдат крадци, нали, аз може да си мисля, че е приятел, а пък да са крадци....../стратегически ход назад/

- Виж сега, никой няма да дойде ей така, ти няма да отваряш, нали, ние ще се чуваме, имаш джиесем, знаеш как да го ползваш, нали....

- На колко време ще се чуваме? /ignore на ала-бала дрънканиците/

- Е, на колко, ще се чуваме.....

- А, татко.....

Моята спирка наближава. Така не чух въпроса. И отговора. Обаче битката май беше загубена. Членът на наказателната линия се закотвя срещу Борисовата градина, обвит в черен дим и с топовни гърмежи от ауспуха, все едно е трансокеански лайнер отпреди Титаниковата ера.

Напускам смрадта и хлътвам в предизборния град, пълен с боклуци, воня, дупки, шум и полуумни индивиди.

В автобуса остава едно същество, което притежава един друг град, пълен с ключове, контакти, филии, телевизор, крадци, баба и дедо, леля и едни приятели. Съществото е обезкомпютърено, засега.

Много ми се иска да разбера какво ще се случва в следващата серия на този познат филм “Сам първолак вкъщи”. Бас държа, че ще спечели и войната, не само битката.

Едно по едно, както се казва.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase