20 септември. 19.30 часа.

Все още имам телефон в джоба си и антена върху колата.

Скоро всичко това ще се промени драстично, защото животът е такъв и когато съдбата реши да те обезтелефони и обезантени, няма как да се противопоставиш.

Отиваме на рожден ден на Христо, въоръжени с ексцентричен подарък: шнорхел и картичка с два броя нарисувани кокошки. За да стигнем до партито, трябва да сипя бензин.

Спирам на първата бензиностанция и с „добър вечер“ в си мажор връчвам на симпатичния младеж ключовете, казвам му свръх изчерпателното „за 20“ и отивам да плащам, щото аз бързам и нямам време да тъна в излишни подробности.

От време на време правя бърз оглед на екстериорната обстановка, а краткият анализ разкрива следното: младежът се върти наляво-надясно и надясно-наляво и като че ли има спешен проблем от типа на „диарията е самотно занимание“.

Впоследствие разбирам, че му се наложило да отвори вратата и озадачено да попита возещата се до мен Нели: „ама тя бензин ли иска да й сипя?“. А Нели, понеже е особено разсъдливо същество, помислила малко и казала „май да“. Как да не я обичаш...

20 часа. Шнорхел, чанта, радио, ключове, кокошки – предмети, които всяка уважаваща себе си жена трябва да притежава по всяко време на денонощието.

Някъде трябваше да имам и телефон... Моля Нели да ми звънне, за да го намеря по-бързо – нямам търпение да вляза и да си пийна... сокче. Изключен е, информира ме тя, което леко ме учудва, стресира и фрустрира.

Продължавам издирвателните действия с гъвкаво лазене под седалките, тупане на стелките, отваряне на багажника и надничане в пепелника. Няма го.

И ето тук, дамици и господарки, настъпва онзи момент, който във филмите бива представен посредством сърповидни мълнии, гръмотевици, светкавици, искрящи Млечни пътища, взрив на съзвездия и блъскане на тъпи глави в дебели стени.

Аз го оставих на покрива на колата. Преди около 20 километра.

Обхваща ме дилема. Да се върнем ли веднага обратно или първо да влезем за тържествената заря и връчването на шнорхела?

Подводното оборудване надделява.

Добър вечер, честит рожден ден, ето ти един шнорхел да си имаш за спешни случаи, изблейваме вакло, след което бием спешен отбой и хукваме обратно.

И тъй като вечерта е от особено късметлийските, направо си е задължително да се загубим по пътя наопаки.

По авторитетно настояване на Нели, която страда от късогледство в размер на три диоптъра на дясно и четири – на ляво око, завивам на произволно избрано кръстовище.

Май не беше тук, осмелява се да продума тя, след като я осведомявам с леден тон, че на идване не сме минавали по друсливи павета.

Знаеш ли поне кой е този квартал, питам, а тя ми споделя, че като че ли баба й живеела „някъде тук“, но не била убедена.

Баба й обаче не е паметник на международната култура, така че тази информация не ми помага особено.

Започва да вали дъжд, не виждам нищо.

Тука завий наляво, продължава компетентно да нарежда Нели, сочейки в насрещното.

Наоколо е пълна тъмница и единственото, за което истински се радвам, е че половин час по-рано предвидливо сипах „за 20“.

Прилагам си различни техники за самоуспокоение:

Колата ми харчи малко и може да си се въртим донасита из нищото, а на сутринта сигурно вече ще са тръгнали да ни издирват с хеликоптери.

Или поне камионите за боклук като минат, ще ни открият....

Пък в краен случай професор Китов ще ни намери някой ден, ей нá, как откри Голямата косматка наскоро....

И изведнъж, ей така, от нищото, се озовахме на правилния път. Вероятно се намеси някаква извънземна сила, или просто преминахме в паралелна вселена, но крайният резултат бе налице.

10 минути по-късно паркираме пред мола - толкова близо, че вратите му започнаха да се отварят и затварят. Изскачаме и започваме да претърсваме местопрестъплението, въпреки че каузата е обречена.

Телефон няма.

Мамка му, баща му и трите им деца.

Оглеждам покрива отново, за да открия още една липса. И антената ми я няма.

Учудващо е, че все още притежавам някаква собственост... като ключове, цигари, визитник и два презерватива.

Вечерта обаче тепърва започва, вероятно и те ще изчезнат, така че - радвай им се овреме, успокоявам се аз иронично и поемам обратно – за около петнайсти път тази вечер.

Ако не друго, поне мога да кандидатствам във фирма за международен нощен транспорт, особено ако е някоя по-либерална и не държи товарът, с който си тръгнал от точка А, непременно да стига до точка Б.

21 часа. Паркираме отново в Бояна, заключвам колата и провеждам обстоен преглед на покрива, включително и с език, за забравени предмети, хора и животни. Чисто е, няма нищо. Само капки дъжд с особен вкус.

След това заслужено се отдадох на парти. Карах скейтборд, изпих три литра сок, ядох банан и спуках десет балона за слухов ужас на околните.

Слушах успокоителни истории – този си оставил на покрива на колата чанта с милиарди пари, друг пък си зарязал отгоре покупките от магазина и се сетил едва когато от небесата започнали да се стелят лигави жълтъци. 

Тръгнах си в ранните часове на нощта и за пръв път от месеци насам спах спокойно – с мисълта, че на сутринта няма как да се събудя.

Сега положението взе да ми харесва все повече и обмислям варианта да остана без телефон за по-дълго време.

Пък ако някой иска да се свързва с мене, да ми пише писмо на адрес: пощенска кутия 1568, до поискване.

Ако междувременно не съм се затрила, ще ви отговоря. 

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase