Делнична вечер е.

Колкото повече ниски слоести облачности и студени атмосферни фронтове нахлуват, толкова по-трудно става да си намериш маса из кръчмите.

И аз, подобно на силен антициклон, нахлувам шумно в доста известна столична пицария. Двама сме и подсъзнателно знаем, че места няма да има, но все пак...

Тълпата в коридорчето е толкова голяма, че за момент си мисля, че нещо съм се объркала и съм попаднала на събрание на входа, в момента, когато домоуправителят съобщава, че портиерните вече ще са по два и педесе, вместо по един и седемдесет и пет.

С две думи – заварваме кървави брожения сред коренното население.

Ние обаче сме нагли и се намъкваме въпреки демографския бум в помещението. Очевидно е, че места няма.

Търся с очи някой служител на персонала, за да го попитам как е хавата и тавата, и дали докъм полунощ тази година ще успеем да се вместим.

На нивото на очите ми обаче не виждам никой, който поне малко да прилича на такъв. След малко разбирам къде е грешката.

Просто въпросният човек се намира на около половин метър по-надолу.

Висок е /или по-скоро - нисък е/ около един и трийсет и от великолепието на всичките си няколко сантиметра се опитва да въдвори ред.

За да е по-ефектен, се е покатерил върху килима.

Добър вечер, за колко човека, пита той услужливо, и глупавите новаци като нас си мислят, че са уцелили шестица от тотото.

Двама, изблейвам вакло и трепкам с мигли, ама внимавам да не му правя вятър, че ще се изтърси от чергата.

Пушачи или непушачи, задава той уточняващ въпрос и ме гледа толкова любезно и мило, че ми иде да го поканя у нас и да го храня дълго и бавно с горещ боб.

Отговарям охотно, а от думите ми блика увереност, че ето сега, в този момент, ще бъдем въведени в страната на салатите и каните с вино и там ще си умрем.

Дребосъкът обаче имал други планове за живота.

ВМОМЕНТАНЯМАМАСИ!!!, проехтява той някъде от низините и тръшва вратата толкова бързо, че създалата се вихрушка повдига ъглите на килима и отдолу изхвърчат купища прах, микроби и семейство грипни вируси от щама Нова Каледония. 

Останалите в коридора ме гледат с нещо средно между съчувствие и подигравка.

Облягаме се на радиатора и се отдаваме на мълчалив размисъл за природата и нейните странни рожби.

Микро обществото около нас вече се е поопознало и има общи теми на разговор – сподавени кихавици, последвани от приятелски наздравици, са само част от високоинтелектуалните разговори в кьошетата.

Конфузно е. Прииждат нови тълпи, които си мислят, че са хванали Господ за оная работа и ще влязат от раз. Ние пък ги гледаме отегчено и снизходително.

Давайте смело, саркастично подмятам аз, дарявайки ги с презрителен поглед, а те ме зяпат неразбиращо до момента, в който не открият съществуването на салонния управител.

По същия начин съм забелязала, че реагират разни откачалки по Animal Planet, като попаднат на нов вид гущер или медуза. Щом уредникът ги ужили, първоначалният им ентусиазъм бързо се спихва, подобно на лигав борш, престоял твърде дълго в тенджерата на балкона.

Тръгват си разочаровано и те оставят сам – ти и кихавиците на другите нещастници по ъглите.

Салонният управител ни кьори отвътре и по очите му личи, че много му се иска да ни се плези и да ни показва средни пръсти, но нещо го спира. И все пак много му се иска.

Нахлува нова тълпа – по-ентусиазирана от предната. Приличат на някаква кръстоска между Колумб и средновековен таран – твърдо решени да продължат напред.

За нещастие, се спъват в уредника.

Няма маси, изчуруликва той, сластно облегнал микроскопичните си кълки на вратата.

Хуните обаче не са паднали с вчерашния дъжд. Отиваме при познати, изръмжават, и продължават с похода.

Ситнежът и да иска не може да ги спре - рискува да бъде стъпкан и превърнат в мокро петно върху килима.

Пропуска ги неохотно.

Лъжат!!!, изревава в един глас гладната и жадна тълпа в коридора и нагледно показва що е то гражданско общество и има ли то почва у нас, за радост на всички европейци.

Ама вие още ли сте тук, искрено се изненадва той от нашето присъствие, а аз се чудя коя е по-редната постъпка – да го перна или да не го перна. Решавам да не го первам и вместо това го удрям на молби.

А, извинете, моля, таквоз... дали някой скоро ще става, питам аз и гласът ми се разнася досущ като този на Валя Балканска из необятния Космос.

Удивление се изписва на личицето на разпоредителя!

Очевидно е, че не се е сетил да провери дали някой клиент вече не иска да напусне територията на пицарията и да потегли по широкия свят.

Този нов елемент от живота го трогва, умилява и изпълва с конструктивен оптимизъм.

Сега ще проверя, казва той и с устрем, обратнопропорционален на физическите му дадености, взима разстоянието от Желязната завеса до стълбите.

Ние оставаме в жадно очакване. Връща се след малко и ни се усмихва толкова широко и мазно, че развинтеното ми въображение си представя не една свободна маса, а две!

Разбира се, масата е само една и е за пушачи. Съседите ни по радиатор категорично отказват да седнат в толкова упадъчна обстановка и си остават така - накацали като покрусени гъски върху реотаните.

Ами тогава заповядайте вие, разперва гостоприемни ръчици салонният управител, въвеждайки ни с такава официалност, все едно отваря портите на Версайския дворец.

Оттам нататък нещата потръгнаха съвсем като по мед и вода, а виното ни тече по брадите и колената в продължение на дълги часове.

Тук обаче е моментът да се върна още веднъж в началото – за да подчертая връзката между нахлуването на студените атмосферни фронтове и трудното намиране на маси из заведенията.
 
Не знам дали от Националния институт по метеорология и хидрология са забелязали тази взаимообвързаност на климата и социалния живот, но ако не са – аз им я преотстъпвам с удоволствие за всякакви проучвания.

И не е зле да споменават резултатите в прогнозата – освен време, ще ни спестят и срещи със сприхави мижави ситнежи.

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase