Така се случи, че пак трябваше да ида в Пощата. Не разбирам как животът все към нея ме тика – или пъпът ми по някакъв вълшебен начин е бил хвърлен там, или.. . не знам.

Този път съм изпращач. Дестинация – Тошима-ку.

Япония.

Щото аз, нали, не играя на дребно. Не е като да пращам буркани в Трън.

Пращам копър в Токио. Много.

Вървях един следобед /без цеееел и посооока/ на пазара Димитър Петков и не, не видях отлитащо хвърчило, но видях тринайсет циганки, които се опитаха да ми продадат всички лилави нощници, с които се бяха оборудвали.

Мерси боку, казах, ама аз спя по тениска, и вместо нощница напазарувах тридесет и три пакетчета сух копър за ужас и удивление на продавачката, която ме попита дали ще си правя домашни илачи с него.

Не, отвърнах учтиво, ще ги пращам на брат ми в Япония, щото там копър не вирее, много е суров климатът, след което й пожелах приятна вечер и я оставих да блее под залязващото слънце.

Та влитам аз в Пощата на следващия следобед, с все въпросната интернационална подправка, и си мисля, че не ще да е особено трудно да я кача на един кашон и да й помахам по дългия й път към Изгряващото слънце.

Освен мен, вътре има дузина служителки и двама индийци. Последните пуфтят и се опитват да натикат през отвора на гишето сак с размерите на Радецки.

Борбата е тежка – ни отворът се дава, ни индийците, ни Радецки, и на третата минута съжалих, че Ботев не е сред нас да опише патоса на сражението.

Таман реших да организирам залагания сред коренното население за това кой пръв ще се разпори – гишето, сакът или индийците, и взе, че дойде моят ред на съседното гише.

Добър ден, здравейте, казвам на симпатягата зад стъклото, колко ще ми струва да пратя колет до Япония? О, отговаря тя, чакайте, и отваря наръч листа, отгръща, мери с пръстче, следи редове и отсича: по земя или по въздух?

Баси, викам, че то по земя... и се замислям. Начи, качват ми копъра на един влак /примерно/ и с влака - до морето, Черното. Ама влакът я стигне дотам, я не, щото по пътя е осеяно с препятствия. Тва скални отломъци, тва протестиращи овце, тръгнали към Гърция, тва нефелни старци, които ходят по железопътните линии...

Да не говорим, че най-вероятно ще се и запали, влакът, с него ще ми изгори и копърът, и надеждите да зарадвам брато в Тошима-ку, а накрая виновна за трагедията ще се окаже някоя глуха кантонерка.

Цъ, викам, прекалено рисковано е, я по-добре по въздух. Сглобявам жълт кашон, надлежно попълвам документи, описвам какво пращам и после леви-десни - обратно на гишето.

Междувременно индийците, които помоему са ученици на мистър Сенко, са успели да надиплят сака през отвора и са пред мен на опашката. Самият сак е в процес на подвързване от чудовищно изглеждаща машина с нежното име Циклоп.

Висвам на парапета на гишето и се зачитам в прострените по стъклата листа. Един от тях представлява писмен превод от български на английски на най-често пращаните предмети. Преобладават думи като чорапогащник и вестници. Мисля, че мернах и тенджера, но не съм готова да се закълна.

Пот се стича в очите ми и под потника ми и за пръв път гóрко съжалявам, че не съм си закупила лилава нощница от лев и педесе.

На пощенския фронт пред мен нещо се е закучило.

Отвътре, с напрегнати физиономии, стоят симпатягата и операторът на Циклоп. Отвън, с още по-напрегнати физиономии, стоят двамата индийци.

Помежду им тече нещо като разговор, а именно:

Първи индиец: Бът ай донт ъндърстенд, уай ду ай хев ту пей туайс? Демек – преебали са го нещо да плати два пъти.

Вторият индиец размахва току що изпринтена дълга бележка, тип изравнителна сметка за ток, и вее с нея пред потното лице на първия.

Симпатяга /мисли/: ъъъъ... айййй...ъъъъъ...ююююю.... пей ТУ ТАКСИС! Демек – бе, ще плащаш два пъти кат ти казвам, кво си ме заразпитвал.

Оператор на Циклоп: ТУ!! ТУ!!!

Първи индиец: ???%=:”+%%%

Втори индиец: Временно е изгубил ума и дума и само вяло вее с бележката.

Първи индиец обяснява, че вчера пак е бил в пощата /боже, има и по-зле от мен/ и е платил само една такса за същия тип пратка, така че днес защо плаща две???

Мисля си да му обясня, че ние тука на същия принцип си плащаме всички комунални услуги, а той за един сак седнал да ми се тръшка, ама си мълча.

Конверсейшънът продължи в същата гладка плоскост и в следващите пет минути, а решението да се намеся дойде в момента, когато индийците започнаха да развиват признаци, че ще се проснат възнак на пода и няма да се отлепят от него докле не получат смислен отговор на иначе логичния си въпрос.

Лингвистичната ми помощ озари личицето на симпатягата, върна усмивките /макар и иронични/ на лицата на индийците /индийци-брат-ми-дето-се-чудиш-дали-да-не-се-върнеш-в-България!!!/ и най-важното – разплете криминалната мистерия “ту таксис”.

А тя се оказа елементарна – просто служителката, която била вчера на работа, забравила да ги таксува два пъти, обаче днешната служителка не е вчерашна и тé ти ту таксис.

Махараджите пак не разбират, в смисъл, че не осъзнават, но ми благодарят коленопреклонно, споменават нещо и за кервани със слонова кост и китайски порцелан.

А симпатягата е толкова щастлива, че съм й помогнала, че обещава да ми вреди копъра за заминаване още същия ден, с все чорапогащниците, вестниците и тенджерите.

И да кажете, като пристигне, казва тя на изпроводяк, а аз съвсем сериозно й отговарям, че не само ще кажа, но ще дойда и да почерпя.

И не се шегувам.

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase