В годината на 100-годишнината от българското кино, проблемите в родната кинематография продължават да вървят паралелно с успехите на малкото направени, но все пак имащи ги филми. Според кинокритика Геновева Димитрова, която бе номинирана от Филмовата академия в категорията "оперативна критика", е крайно време и политиците да се поинтересуват от киното и да не се правят, че то им е безразлично, защото е част от културата ни. "А без култура – няма нация"!

Вчера изпратихме един от най-видните ни киноведи проф. Александър Янакиев.

Не съм на себе си заради вестта за безвременната му кончина. Безценен киновед, историк, приятел. Беше научен ръководител на доктората ми, всеотдаен за колеги и студенти. Правеше много за младите. За него българското кино беше кауза. Ужасно ще ни липсва и неговото място ще зее, незапълнимо е. Символично е, че в деня, в който българското кино стана на 100 години - 13 януари, той навърши 60. И на третото живо предаване на "Лачените обувки на българското кино" по БНТ той, заедно с акад. Людмил Стайков бяха поантата. И вчера сума ти народ дойде да се сбогуват с него.

Именно "Време разделно" на Людмил Стайков стана най-любимият филм на зрителите в класацията "Лачените обувки на българското кино". Но всъщност стана ли ясно за какво гласува българинът?

Много резонен въпрос. Насила да ме мори някой, няма да гледам отново "Време разделно" с неговата неконтролируема жестокост, не бих. Разбрах, че аудиторията, която е гласувала за този филм е между 35 и 52 години. Това са осъзнати, сериозни, мислещи хора. Съгласна съм, че моят фаворит "Лачените обувки на незнайния войн" на Рангел Вълчанов не може да оглави такава популистка класация, но цялата десятка с изключение на него беше от зрителски филми. "Време разделно" е бил с най-много продадени билети навремето, но хората тогава ги водеха под строй. Според статистиката най-много зрители са гледали "Всичко е любов". Може би той трябваше да спечели. Иначе това е изключително находчив и прекрасен формат на БНТ. В продължение на няколко месеца, в 100-годишнината от българското кино, той даде шанс на хората да гледат българско кино, да го коментират.

Какво показа класацията? Хората обичат българско кино, но като че ли не са гледали много от съвременното.

Повечето от избраните бяха стари. За съжаление, малко от създадените след 1989 година филми попаднаха в стотицата. Но по-важното е, че се съсредоточихме върху положителното в киното ни и загърбихме поне за малко скандалите и недоразуменията, които постоянно го съпътстват. И в най-затънтената паланка се чу, че имаме игрално кино. Ще ми се в следващия му век киното ни да бъде много по-свободно, да е адекватно на световните кинематографични тенденции, да се чувства у дома си по света, така както се чувства прекрасният независим дебют "Урок" на Кристина Грозева и Петър Вълчанов. За кой ли път ще спомена, че той даде чудесен урок на всички ни – и на хората, които правят кино, и на тези, които го гледат, и на онези, които пишем за него: Колкото една история е по-простичка, но разказана честно, безкомпромисно и талантливо, толкова по-голям е нейният шанс за успех.

Филмът получи най-важните награди от Филмовата академия, но не беше финансиран от НФЦ.

Да си му берат гайлето двете художествени комисии към НФЦ, които не са го класирали на по-високо място. Миналата година участвах в комисия за нискобюджетни филми, която направи Георги Чолаков и режисьорите на "Урок" получиха субсидия. Съвсем скоро ще започнат снимките на новия си филм "Залог", който също е по действителен случай. Първият бе за учителката, която ограби банка, а този път ще разкажат за кантонера, намерил парите на влаковите релси и ги върнал. "Урок" е първия от трилогията им по действителни случаи от днешния ден. Но никой у нас не е застрахован – след три успешни късометражни филма (още не съм гледала "Зевс") и сума ти награди, Павел Веснаков се оказа без субсидия за пълнометражен дебют със "Спасителят в прахта", при това процентно оценен по-високо дори от първия сред игралните проекти "Рибена кост" на Драго Шолев, който е чуден.

Да, изпълнителният директор на НФЦ Павел Васев отмени субсидията за дебют и Веснаков няма да направи своя филм. Пред нас той обясни, че режисьорът не може да кандидатства в категория "дебют", след като вече има готови проекти зад гърба си, макар и късометражни.

Смятам, че Павел Васев принципно изпълнява закона, но тогава защо съществува позиция – пълнометражен игрален дебют? Абсурд. В този случай НФЦ е виновен, щом са приети документите.

Като няма уточнение в закона, всеки може да си го тълкува по свой начин. Не може да има такива "вратички".

Резултатът е, че по всяка вероятност Павел Веснаков трябва да търси друго финансиране, за да си заснеме филма. А той е един изключително талантлив млад човек на 28 години. Трябва да му се радваме и да го отглеждаме. Павел може с чужди пари да направи филма и тогава "Спасителят в прахта" няма да е български. Нека да има повече филми. Проблемът е все същият – парите са малко.

Така е, но и доста млади хора показаха, че киното ни се нуждае именно от техните проекти. Появиха се доста български филми, които показват съвременността ни и то по един много адекватен начин.

Преди няколко години на "Златна роза" се очерта тенденция на т.нар. "недоволни дебюти". Така, както в края на 80-те се оформи една от най-важните вълнички в нашето кино с "Парчета любов" на Иван Черкелов”, "Аз, графинята" на Петър Попзлатев, "Бягащи кучета" на Людмил Тодоров”, "Екзитус" на Красимир Крумов – Грец. Това са филми, експонирали свободно нонкомформизма на своите автори във време, когато все още дрънкаха оковите на цензурата. И тогава властта им отмъсти, като ги игнорира от големите салони. Пусна ги за малко и ги покри. Единствено "Аз, графинята" имаше международен успех. Оказа се, че тези режисьори са днес гръбнака на игралното ни кино. Предстои да видим новия филм на Черкелов "Семейни реликви". Петър Попзлатев снима "Разруха". Дано скоро най-сетне покаже на екран и предишния си "Аз съм ти". В него по прекрасен начин дебютира българската актриса Жанет Спасова, играеща в Германия.

А за новото попълнение - през 2010 г. се появиха едни дебюти, които заговориха по друг начин за днешния ден, за прехода. Режисьорите се опитаха да артикулират през младежката гледна точка проваления житейски проект. „Източни пиеси” на Камен Калев, „Подслон” на Драго Шолев, „Лов на дребни хищници” на Цветодар Марков, „Тилт” на Виктор Чучков, на следващата година „Аве” на Константин Божанов”, „Кецове” на Иван Владимиров и Валери Йорданов... Постепенно набраната енергия се разми поради липсата на пари и други проблеми.

Честно е да се признае, че, независимо от неравните им качества, повечето от филмите в последно отразяват не само духовните и социалните, а и естетическите вибрации на неудовлетворението в края на първата декада от ХХІ век. Във времето на глобалната жанрова флуидност сме свидетели на колоритен микс от авторски и комерсиални стратегии за запечатване на времето. Благодарение на сесията за нискобюджетно кино от 2014 може да се надяваме да видим много по-пъстро кино, отколкото дори на миналогодишната „Златна роза”, когато се появиха полюсните независими дебюти „Урок” и „Прелюбодеяние” на Явор Веселинов, „Омбре” - първият и, за жалост, последен филм на Захари Паунов, светла му памет, „Буферна зона” на Георги Дюлгеров, „Съдилището” на Стефан Командарев, „Потъването на Созопол” на Костадин Бонев...

Адекватно ли са навлезли кинорежисьорите ни в българската действителност, има ли нещо, което липсва и не е показано на екрана?

Наблюдавайки травматичното случване на киното ни, успехите му и вътрешните му процеси в абсолютно разклатена държава, неизбежно стигам до рекапитулацията, че от всички изкуства то се включи най-енергийно в артикулирането и осмислянето на трагикомичната специфика на прехода и последвалата безизходица - обществена и индивидуална.

От девет години ходя на фестивала в Ротердам, където е събрано най-авангардното и непослушно кино в света. Като гледам световните тенденции, доминирани от латиноамериканското и азиатското кино, нашите филми като „Урок”, „Аве” или „Виктория” на Майа Виткова не са далеч от тях като енергийност и внушение. Търсачествата на младите хора са по някакъв начин близки. Не ми липсва нещо в българското кино, но искам да го има. Над 20 години повтаряме като мантра, че колкото са повече филмите ни, толкова ще е по-добро киното ни.

Документалното ни кино още отпреди 10-ти ноември е мембрана на честността, на изявения дискомфорт на твореца от случващото се в държавата. Крайно време е след успехите на „Урок”, „Съдилището” и „Потъването на Созопол” нашите политици да погледнат на киното по-загрижено, т.е. да преодолеят безразличието си към него. Защото киното ни е сегмент от българската култура. А без култура - няма нация. И киното е част от паметта на тази нация. Тъкмо през киното се артикулират големите проблеми на нашето време, големите неслучвания и тегоби. И колкото сме объркани и отчаяни, без перспектива, без хоризонт в тази олющена държава, толкова са адекватни филмите ни на нашето живеене.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase