Само истинската любов може да оцелее след изпитанията, пред които ни изправя животът. Но краят може да бъде и щастлив, стига да го поискаме. В това вярва актрисата Емануела Шкодрева, която може да видим в партньорство на сцената с Калин Сърменов в спектакъла "Любов по италиански".

Френският режисьор Жан Душе ви определи като „звезда от 30-те години“, различна от женските лица на съвременния екран. В „Любов по италиански“  играете роля, която е известна от големия екран с изпълнението на друга звезда, но от 60-те години – София Лорен...

Не се възприемам като звезда. Разбирам го само, след като някой ме спре след спектакъл и каже, че го е гледал за пети път. Това вече е истинското признание. Звездите на киното от 30-те години са част от една друга епоха, с която не може да се състезаваме, а и не трябва, тъй като изразните средства на този спектакъл и на киното са различни. Все едно да сравняваш вкуса с цвета. Но блясъкът го докарахме. Киното от този период е създавало копнеж у хората. Представяло е друг свят, различен от реалността, карало ги е да мечтаят. Мисля, че в нашия спектакъл постигнахме същото. В постановката се казва, че дори да няма вече филм с щастлив финал, ние ще си представим, че го виждаме. Да си звездна личност не се състои само в някаква външна форма и в някакви суетни неща, в които се припознават хората. Важното е наистина да накараш хората да мечтаят, да се видят в друг свят. Голямото предимство е, че „Любов по италиански“ има прекрасната адаптация на Юрий Дачев. Чрез нея намерихме идеалната среда, в която сериозните теми като вечната любов, изконните човешки ценности са поднесени по един абсолютно лек начин, с чувство за хумор. Има и смях, и надежда, че любовта и хубавият финал са възможни, само ако човек ги пожелае.
.
Героинята ви се опитва да оцелее, грижейки се за тримата си синове и същевременно да е с този човек, който търси щастието и другаде, и при нея...

Не, той не търси щастието никъде. Доменико Сориано е един разглезен мъж. Големият триъгълник в пиесата е между майката, Филумена и Доменико. Връзката между майка и син е кармична. По време на репетициите Калин Сърменов ми казваше: „Разбираш ли, те са хора, които си имат една партитура на отношенията, която постоянно се преповтаря". Ние даже се опитвахме да наложим ритъм, в който има големи скандали, след което те да намаляват. Това са неща, с които хората привикват, без тях не можеш. Това са истинските отношения. Сигурно, ако Филумена я няма, и на Доменико няма да му се ходи по жени, но това е друг вид анализ. Човек е време да се обърне към стойностните неща в живота. Да преоткрие ценностите си. Да не сме многословни. Кого да излъжем – рядко едно 17-годишно момиче може да преоткрие любовта в 50-годишен мъж. През закачката това е казано в спектакъла. Винаги подобна връзка е консумативна. Случва се любовта да се преоткрие на всички възрасти, но трябва да се знае, че истинските неща оцеляват след големи изпитания и катаклизми. Човек вечно смята, че нещо изпуска. А това не е така. Просто трябва да имаш рецептор, че си на правилното място в правилното време, за да срещнеш своя човек, защото може и да се разминете.

Гледахте ли отново филма „Брак по италиански“ и изобщо опитахте ли се да се отдалечите от образа, който прави в киното София Лорен?

Като типаж съм много различна от нея. Такъв е и Калин Сърменов и това е нарочно търсено. Иначе гледах филма за собствено удоволствие. Не може да преповтаряш. Има уникални присъствия, които са култови и не съм се стремяла да взема нещо. Но в драматургията толкова добре е зададен италианският темперамент, че той просто те носи.

Трудна ли бе тази роля за вас?

Много различна е тази роля от типа жена, който съм играла на сцената. Много обичам сантиментални роли, да играя в мелодраматични пиеси и тук ми беше по-сложно, докато се справя с тази прагматичност на Филумена, която е много завладяваща. Намерила съм някакви опорни точки, които ме вълнуват и оттам тръгвам. Може би настроение. Наистина много ме впечатли пиесата на Едуардо де Филипо. Неговата сестра е актриса, която го моли да й напише пиеса, в която тя да изпълнява главната роля. Така се появява Филумена. В постановката има един дълъг неин монолог, който е цитиран пред папата. Става въпрос за темата за абортите и с този текст пиесата е била страшно революционна за времето си. Това е творба за модерната жена, която се заявява в обществото. При нас тя звучи също толкова силно и не мога да кажа, че това е само заради филма или само заради драматургията. Това е нещо наше, което направихме – нашият вариант, който е осъвременен.

Във вашия вариант "брак"-ът е заменен с "любов".

Да, защото в съвременния свят ценностната система се размива. Живеем в много преходно време и светът не може да продължи да се движи така. Разбира се, с чувство за хумор ще спомена за края на света, който не се състоя по този начин, но все пак ще го има за този консумативен начин на живот на тотален разпад. Смятам, че хората на изкуството имат голяма отговорност към нациите си и въобще към света. Словото в литературата и театъра имат безкрайната отговорност да внушават идеи, да дават послания и да възпитават, но не в назидателния смисъл на думата, а да откриват в хората гледни точки. Знаем, че една литература може да поведе революция и ми се иска да правим неща, които да са градивни. Повечето филми и пиеси се занимават с разпад. Показват ни как нещата не стават, че някакви неща не са възможни, а аз смятам, че трябва да пренасочим изкуството към истории, които ни дават надежда, защото вярвам, че филмът, който правим – става. Визуализира се и все повече времето ще го доказва. Смятам, че енергията, която даваме, е много важна. Много обичам драматичните роли, но занапред ми се иска да се занимавам с неща, които дават друг смисъл. Хората трябва да излизат от театралните спектакли озарени, слънчеви, изпълнени със светлина.

Затова ли спектакълът набляга на комедията?

Не на комедията, той е на границата. Един познат ми каза след представление: „Има комични елементи, но толкова те хващат за гърлото”. Иска ми се все повече да се пишат текстове, в които се казва, че животът има смисъл и че това е наше решение. Филумена е била проститутка, която е оцелявала през войната, отказала се е от професията и се е посветила на този мъж. Двамата имат връзка и тя се бори по неистов начин, за да живеят децата й добре и да не следват следващата съдба на разпад и нецялостност.

По коледните и новогодишни празници хората са по-позитивно настроени. Как се възприема постановката?

Театърът е пълен. За 11 януари, когато е следващият спектакъл, билетите са почти продадени. Хората ходят на театър и имат нужда от глътка смисъл и топлина. България има традиция в театъра и българската публика има нужда от него.

Това не е първата ви роля от киното. Играете Фани Хорн в „Осъдени души“.

Това беше тежко представление. Все пак е и по български текст. Има нещо, което не знаеш какво ще е, докато не дойде публиката. Чувството е сюрреално. Помня, че като приключи пресконференцията, имахме 10-минутно ръкопляскане. Усетихме какво е станало. По-късно получихме и одобрението на дъщерята на Димитър Димов и тогава наистина разбрах, че някъде там се е пресякло нещо истинско. Спектакълът го играем вече 6 години. „Осъдени души“ наистина е разтърсващ спектакъл. Човек трябва да се абстрахира от това, което е филмът. Мисля, че театралният зрител вижда лукса, актьорът да му показва истински сцени в реално време, докато филмът вече е заснет. Ако играеш с душа, няма начин да не докоснеш всички. Историята отново е за една невъзможна любов.

Като че ли често играете такива героини.

Световната литература се занимава с такива неща, които са крайни. Не си спомням да съм видяла някой да се занимава с баналности и да е интересно, макар че великият писател би намерил и в баналната ситуация повод за текст и гледна точка. Имах шанса да изиграя тези изключителни жени.

Как подбирате ролите си – имате и Аскер за спектакъла на Явор Гърдев "Живот по три".

Обикновено не си избирам аз ролите. Когато Явор ме покани в спектакъла си, аз исках да изпълня друг образ. Бях изключително отчаяна, че ми се падна точно този. Тогава реших да не се меся и да оставя съдбата да действа. Аз съм много силен характер и приемам нещата много личностно. Дори сега имах спор с режисьорката Снежина Танковска върху Филумена. И аз си отстоявах, докато в един момент си спомних какво се случи и в постановката на Явор. Имам някакви вътрешни неща, една личностна позиция, която ме тегли, но в това преборване се роди нещо по-категорично.

Ролите, които искате да изиграете?

Бих искала да изиграя Елизабет – кралицата на Англия. Тя е човек, който владее ситуациите в себе си, състезава се със себе си. Интересуват ме характери, които сами се надскачат. От друга страна се интересувам не толкова от монолози, колкото от диалози, където си партнирам с колеги. Много интересна е професията ни. В нея има нещо много логическо, един свят, който е различен от всичко, което те заобикаля.

„Любов по италиански“ прилича ли на „Любов по български“?

Мисля, че любов по български би звучала по-страшно. Балканите не са за пренебрегване, особено що се отнася до тези силни чувства.
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase