Трилър

Има нещо извратено в това да гледаш трилъри. Имам предвид да ги гледаш зорлем. Не просто ей така, защото няма какво друго да правиш в събота вечерта. А да идеш в пълно съзнание до кварталната видеотека и да вземеш 4 /четири/ DVD-та с филми от този жанр.

Аз постъпих така предната събота и чак сега набрах смелост да говоря за изживяното. Денят бе мрачен, нещо капеше от небето и реших, че най-хубавото занимание за мен ще е да си взема някое такова филмче, може би две, и да заседна тихо и кротко пред телевизора.

Да, обаче има примоция и освен това в събота дават филмите до понеделник. Затова си взимам цели четири. Девойката ме гледа малко странно и виждам, че странú от блесналия ми поглед.

И как няма да е блеснал, като срещу 7 левчета се сдобивам със следните хубости: „Тексаско клане“, „Травма“, „Криеница“ и „Паник стая“.

Жизнерадостно пожелавам приятен ден на всички във видеотеката и се закотвяме с майка ми вкъщи. Услужлива приятелка предварително ми е казала, че тексаското клане е предизвикало трайни увреждания у нея, затова далновидно си го пускам в 3 следобед. Навън се чуват успокоителни детски крясъци, съседът си поправя 40-годишното Рено с някакъв чук и най-важното – светло е.

След първите 15-20 минути съм изпушила 5 цигари, а по облегалките на фотьойла има следи от ноктите ми. Спирам филмчето за кратко, дишам дълбоко, издишам, казвам три молитви, сред които и Отче наш, и продължавам.

Основните мотиви от филма са отрязани крака и моторни резачки, а сюжетът, естествено, се развива в огромни, изоставени къщи насред полето. Най-противното е, че е по действителен случай.

Изкушавам се да го спра и никога да не разбера колко хора са били разчленени с резачката, обаче нещо ме възпира. Щом приятелката ми го е изгледала и то на тъмно, вечерта, значи и аз ще трябва да мога!

Накрая свършва. Майка ми се размърдва и казва, че изпитва непреодолимо желание да отиде до Борисовата градина и да си купи балонче и захарен памук. Отварям всички гардероби в къщата, да не би случайно да е влязъл някой психар с ъглошлайф и маламашка и да ме подгони по коридора.

След 15-минутна почивка решаваме, че така не се издържа и няма какво да го отлагаме – пускаме втория трилър. След моторната резачка, той ни се вижда като приказките за Педя човек – лакът брада, затова нямам много спомени от него.

Следва кратко жанрово разнообразие с новините по bTV, Юксел Кадриев и наводненията. Едва изтрайвам да слушам за дигите, наносите, речните корита и разрушенията и си пускаме „Криеница“.

То пък е на другата крайност – няма брутални сцени на отрязани крайници, а е от тези, в които има малки момиченца с бледи лица и огромни сини очи. Със странни надписи, които се появяват по огледалата и завесите на банята. Със запалени свещи около ваната. С имагинерни приятелчета. Със завъртащи се брави на вратите. Със скърцащи подове. С бащи, които са психолози. Със странни съседи. И, разбира се, огромни, празни къщи.

Фотьойлът поема нова доза тероризъм с нокти, а случайно минаваща хлебарка получава зловещи закани. Нещо пука в коридора, обаче вече нямам сили и си казвам, че всеки трябва да умре по някакъв начин, в края на краищата, и ако аз ще умра, разрязана с флекс, то трябва да приема съдбата си спокойно.

Бледото момиченце с големите сини очи изиграва ролята си прекрасно, махам й за довиждане и пускам „Паник стая“, която след всички психарии ме навява на мисълта, че е трябвало да бъде категоризирана като комедия, а не като трилър.

Към 11 сме изгледали и четирите филма и обсъждаме с майка ми дали да не застанем в засада пред видеотеката към 7 сутринта с нож ръка и да си вземем още 10-20 филма. Даже ми се струва малко нередно, че не работят денонощно.

Пътят към леглото е дълъг и осеян с непредвидими опасности. Светвам тринайсет лампи и пак оглеждам гардеробите – някой може да се е вмъкнал, докато Дакота Фининг, в ролята на бледо момиченце, си играеше на криеница с баща си.

Малко преди да заспя си обещавам вече да гледам само неангажиращи, тъпи комедии – от тези дето си размазват торти по лицето.

И със сигурност да си купя балонче. И моторна резачка.