Пътуване във времето

Спомням си надписите на вратите. „Получаваме стока“, „Ревизия“ и „Санитарен полуден“.

Спомням си големите фризери със замразени кокошки, кутийките със захар на бучки, бутилките Столично светло /интересни спомени/, швепса и прясното мляко в пликове. Гражданките продавачки - туткави, тромави и троснати, понякога облечени с мазни кафяви кожени елечета.

Тази сутрин, отивайки на работа, за около 20 минути се върнах в онова време.

Необходимостта ме накара /това е малко в стил реклама на прах за пране/ да вляза в аптека. На ъгъла на Раковски и Дондуков има една, но там съм имала неприятното изживяване да чакам за един аспирин 15 минути, така че предвидливо продължавам напред към следващата.

Там обаче реалността ме удря между очите. С големи букви върху бяло листче пише: „РЕВИЗИЯ“. В 9 сутринта. В петък.

Боже, това не го ли правеха преди около 15 години??? Наясно съм, че ревизия сигурно трябва да има, ама не може ли по друго време на денонощието да я правят?

Ща не ща, тръгвам към другата аптека. Влизам и заварвам следното положение: две продавачки и две клиентки. Чинно заставам на „опашката“. Едната аптекарка стои пред компютър и обработва някакви медицински документи на жената пред мен.

Компютърът обаче е сложно устройство и аптекарката се поуморява. Затова вдига глава и ме поглежда.

„Вие за какво чакате!“, проехтява мощен рев. Свивам се с извинителен поглед в очите, затова че съм престъпила прага на това свещено помещение и съм замърсила околната среда със собствените си вируси и бактерии. Почти съм готова да се извиня, че дишам.

Изкушавам се да й кажа, че желая да си закупя разсад за аржентински краставици, ъглошлайф и жива пъстърва, но преценявам, че това ще я обърка повече и от компютъра. Казвам за какво съм си позволила да вляза и тя презрително ми връща удара: „Ми ще почакате малко“. Благодаря й мислено за умствения напън да изрече тази сложна словесна конструкция.

Чакам и разглеждам. Запознавам се отблизо с всички видове лепенки. Прозрачни, бежови, с картинки на Мики Маус. Лепенки за мазоли. Шоколадчета за диабетици. Шампоан против пърхот. Минават пет минути. Аптекарката си говори с компютъра. „Ми, сега, как да я изтрия таз фактура“.

Говори си и с жената. „Дайте ми лична карта“. Слага си я до клавиатурата, за да преписва данните от нея. От време на време се разсейва с други неща. Комуникира си с другата продавачка, която пък 10 минути смята колко струват две превръзки. Явно са с крилца, които се смятат по друг ценоразпис, иначе нямам друго обяснение за туткането.

Подготвям се, че е много вероятно да изкарам до следобед в аптеката. Трябваше да си стъкмя бивак и да си донеса суха храна и провизии. И манерка с вода.

„Кажете си имената и ЕГН-то“, обръща моята аптекарка се към жената пред мен. „Нали ви дадох личната си карта точно затова“, контрира жената, но все пак покорно диктува имената. Часовникът неумолимо върви, а аз виждам това, което искам да си купя. На една ръка разстояние и все пак толкова далече.

Идва ми да прескоча до този компютър, който очевидно е бил взет назаем от Пентагона, НАСА или в краен случай от космодрума в Байконур, щом е толкова сложно да се въведе една фактура.

Вече 15 минути съм вътре. Говоря си с Мики Маус от лепенките и малко ми оставя да го помоля да се пресегне и да ми подаде това, от което имам нужда. Развивам вътрешна дилема – в случай, че ми е много зле и ужасно спешно се нуждая от лекарство, дали аптекарката ще се изненада много, ако умра, или ще се изненада малко?

„Ма, Данче, то няма материално отговорно лице в таз фактура! Как да я изтрия? А, тя се махна сама. Да, изтри са. Самичка“. Щастие се изписва на физиономията на аптекарката. По нашите – също. НАСА все пак не правели толкова сложни компютри.

Другата апкетарка с кански усилия успява да сметне двете превръзки, че даже и ресто връща, с което се издига в очите на всички клиенти.

Идва моят ред! Казвам си всичко като поп. Пет минути си общуваме, докато тя схване какво точно искам, къде се намира то, как да го „чукне“ на компютъра, как да ми извади бележката, дали трябва да ми върне три стотинки ресто или две.

Гледам с копнеж вратата на аптеката и броя секундите, които ме делят от свободата.

Най-накрая се сдобивам с това, което исках преди почти половин час. Излизайки, поглеждам съжалително жената с фактурата. Затварям вратата шумно и категорично. Последното, което чувам, е: „Сега как да направя нова фактура?“